Наричат я честен и сложен режисьор. Творческата й работата не принадлежи нито на Русия, нито на Украйна, където живее през по-голяма част от живота си. Тя е наследство на световното кино, сравнимо с шедьоврите на Антониони и Тарковски. Изкуство неординарно, широко известно в тесен кръг. Самата Муратова не отрича, че творчеството й не е за всеки: „Утешавам се с надеждата, че ще се харесвам на малцина, затова пък – винаги”.
В последните си години, Кира Муратова не дава интервюта, не снима филми и рядко изказва своето мнение. Миналият юни си отиде от живота на 84-годишна възраст след тежко боледуване.
Всичките 20 филма на Муратова са авангардни, независими, съвсем нееднозначни. В лентите й са се снимали Висоцки, Богдан Ступка, Нина Русланова, Олег Табаков. Тъкмо Муратова открива за киното прочутата днес актриса Рената Литвинова. През 1989 г. филмът й „Астеничен синдром“ печели „Сребърна мечка“ в Берлин и й донася световна известност.
Споделяме нейните размишления за живота и изкуството.
(1934 ~ 2018)
Аз изключително много харесвам онези, които не се вписват в света, всякакви оригинали и добри нeконформисти. Със злите чудаци ми е скучно. Но когато казват, че не обичам хората, не го разбирам. Не съм котка и не съм Господ Бог, че да обичам хората изобщо. За да ги обичаш по този начин, трябва да стоиш или по-високо, или по-ниско. А аз съм редом с тях.
Не обичам и не идеализирам силните натури, победителите. За мен Наполеон е едно нищо, просто пусто място, неинтересен характер. Така също и агресивността у човека не ми е интересна. Аз изобщо, съм толстойски тип човек.
Изкуството съществува затова, за да може истината, все пак… да бъде скрита. Истината… В основата си тя е смъртоносна, разбирате ли? Тя е ужасна, тя е мъчителна. Ние искаме да я видим или да се уверим, че сме я видели. Но да я видим – това значи да умрем. Истина няма, защото тя е ужасна. Много творци са говорили за това.
Моите филми – това са моите линии по лицето, моите страсти, моите страхове.
Скучно ми е да говоря напразно. Обичам думите, когато те са нужни – всичките мои филми са разговорливи. Бих искала да снимам нямо кино, но не мога, не умея.
Не съм срещала Чаплин, но той е гений. Това е първият ми любим режисьор, още от дете. В детството ми, мама ме водеше в кинотеатъра, където прожектираха без прекъсване, и можеше да се влиза и излиза по средата на филма, или пък да гледаш по цял ден. Тя ме слагаше да седна, на екрана се появяваше Чарли Чаплин, а аз гледах като омагьосана едно и също.
Да разказваш как се снима кино е глупаво. Същото, като да ми разказвате, какво е това любов.
Човешкият живот е страшен. В него има толкова много, и той може да се развие по толкова разнолики начини, но е страшен. Толкова много не знаеш в началото- не познаваш себе си, не знаеш, че грешиш, не знаеш цената на своите постъпки. Едва постфактум разбираш за своите предишни вини. Питаш – а защо тогава не помислих за това? Но не си и могъл да помислиш. Не си имал ум и чувства за това. Не може малкото кутре да разбере онова, което разбира възрастното животно.
Не е важно как изглежда режисьорът. Не е важно, измил ли си е той главата или не. Важно е главата да работи – и това е всичко.
Всичко наоколо е толкова печално, в крайна сметка. Вие можете да подобрите нещо временно, но да направите всичко по-добро – не можете. И с изкуство се занимаваш, за да не обръщаш внимание на всичко това. Това е единственото, което ти остава. Някои пият. Аз снимам филми. Защото изкуството - то е утеха, наркотик, радост, елегантност, декоративност. Ето, ние създаваме един малък ювелирен предмет, а вие го гледате, без да се разсейвате. И вярвате, че този свят съществува.
Човекът – той е тайна и загадка. Не аз, всеки един човек.
Снимки: uznayvse.ru, lenfilm.ru
