„Границите съществуват, но трябва да се чертаят от самите нас.“
Кшищоф Зануси е полски режисьор и сценарист, който следва физика, философия и режисура в родината си. Автор е на книгите „За монтажа в аматьорския филм“, „Филмови новели“, „Разговори за аматьорския филм“, „Време да се мре“ (изд. „Колибри“).
Като режисьор Зануси получава награди за 9 от заснетите си 11 филма още през 50-те и 60-те години. През 70-те години изгражда типичния герой в своите филми – човекът, принуден да направи морален избор, изправен пред изкушението да отхвърли етичните ценности.
Зануси прави авторско кино, като почти винаги пише сам сценариите за своите филми. През 80-те години започва да снима предимно в Западна Европа и се превръща в творец с международна слава. Най-важните теми в творчеството му са тези за смъртта, свободата и поробването.
(Krzysztof Pius Zanussi)
Трудно е човек да разбере, че свободата се крие именно в това, че можем да се откажем от нещо.
Човек, който е в състояние да се откаже от пари, слава или секс е свободен – той не подлежи на контрол.
Само съзнанието определя кой сте. Не това, което правите, а по-скоро как го правите и за какво. Колко за себе си и колко за близките.
Светът на информацията е много демократичен, той дава на всички достъп до новините, но не на всички дава филтър, някакво средство, за да разберат кои от тях си струва да се знаят, какво ви трябва и кой не бива да е в главата ви.
Нашата връзка с времето се променя малко по малко. Първо, човешкият живот сега е много по-дълъг отколкото някога е бил. Само преди 2 века 40-годишните са били смятани за стари. Днес дори аз не се чувствам стар, въпреки че съм. Има голяма разлика.
Също така ставаме претрупани с памет – не знам дали е за добро, или за лошо. Колко снимки правят хората с телефоните си? Кога ще ги видят? Те имат нужда от втори живот само за да ги разгледат – за да видят всичките снимки, които всички правят, без да знаят защо. Паметта трябва да бъде възпитана как да избира – трябва да трием каквото не е необходимо. За съжаление в училище не ни учат как да го правим.
Затлъстяването е проблем на богатото общество. Но има и някакво визуално преяждане, при което не можем да преглътнем повече, да асимилираме повече, защото е прекалено много. И качеството дори не е добро. Така че ние преяждаме с визуална информация, но качеството на храната е като качеството на МакДоналдс – съвсем не най-доброто.
Огромният интерес към материята и вярата, че разумът може да обясни много, имат своите граници. Ограниченията на разума физикът ги чувства най-силно.
Изкуството винаги е било израз на мъдростта. В толкова объркващи времена имаме нужда от нея. Много е важно да покажем, че общи неща свързват поколенията, защото хората често пропиляват живота си с грешни избори и решения. Светът се развива и променя толкова бързо, че новите генерации не успяват да разберат общото.
Не е вярно, че сме такива варвари каквито и нашите предци са били. Опасността е, че може да се превърнем във варвари отново. Надявам се да не се случи. И това е което изкуството иска да предотврати – това да се върнем към варварските епохи.
„Изкуството трябва да се грижи само за красотата“, а красотата е същото, каквото е и доброто и истината. Когато красотата е впрегната за работа и работи за реклама или пропаганда, тази красота вече е изопачена, белязана.
Най-много може би ме притеснява, че доброто и лошото вече е невъзможно да бъдат различени едно от друго. Мисля, че постмодерната философия е катастрофа за Европа. Мразя я толкова много... мразя постмодерното изкуство, постмодерните философи – някои от тях познавам лично и се опитвам да ги псувам колкото се може по-изкусно.
Смесването на лошо с добро е нещо, което прави света много по-лошо място. Това се прокрадва като тема и в последния ми филм с героя на дявола, който казва: "Най-голямата ми победа е, че хората не вярват, че съществувам".
Има само две теми, достойни да ме занимават в изкуството – за любов и за смърт. Освен любовта и смъртта нищо интересно няма в човешкия живот.
Животът е смъртоносна болест, предавана по полов път.
Любовта внася в живота ни върховно чувство. Ако банализираме любовта, пропиляваме своя житейски шанс. Сексуалната революция донесе ново предизвикателство за човешкия дух – как да се наслаждаваме на свободата на сетивата, без да увреждаме способността си да обичаме.
Ние имаме нужда от лидери, които трябва да имат по висша цел от това да доминират. Този инстинкт е много зъл, означава, че искам някой да е под мен, трябва да го превъзмогнем, защото любовта е невъзможна, когато искаме да доминираме над нашия партньор.
Сред младите често слушам огромните им мечти за велика любов, а тя някак е непрактична и ненужна.
Консумативното общество ви предлага, че е особено важно за живота да купите 2 хладилника, 2 перални, 2 коли, 2 жилища … Да се срещате понякога с него или нея, да нямате дете, защото е по-удобно… И можете да живеете век. Да, вековно, но неинтересно – никакви сериозни страсти, никакво напрежение. За мен това не е щастлив живот. За много млади хора това е идеал – богат живот, без отговорности. За мен такъв живот е без основа и се боя, че винаги завършва с катастрофа.
Средният живот не води до добро. Трябва да се вдигнем много високо, за да имаме оправданието, че живеем. За да ни даде чувството, че нещо сме постигнали. А без това усещане удобният живот завършва винаги с огромно разочарование. И страдаме, когато разберем, че нашият потенциал е изгубен.
Не правете такава огромна разлика от факта кой къде се е родил, как е живял, дали е интелектуалец, или селянин…
С възрастта дистанцията между теб и света се увеличава. Все повече я усещам. Ако бях по-млад, щях много повече да преживявам критиките и враждебността на някои от колегите ми. Сега ги възприемам като нещо обичайно.
Не е вярно, че в условията на демокрация всички сме властнямащи. Разполагаме с правото си на глас. Защо не го използваме в полза на истината и добруването?
Нашият прогрес днес означава материални ценности, а ние не можем непрекъснато да забогатяваме. Виждам един бъдещ свят, в който хората ще се съревновават в областта на духа, не на тялото. Засега хората все още искат да имат все повече и повече и да потребяват повече.
Предполагам, че повишаването на жизнения стандарт превръща хората в безразлични и мързеливи. Дали трябва да страдаме, за да сме принудени да се борим за това, което съкровено желаем в душите си? Това е голям капан.
Днес младите хора в големите корпорации лесно си продават душата и дори не забелязват кога се случва. Те просто се смеят, когато шефът им казва тъпа шега. Това е първата стъпка към съглашение с дявола – те му се подмазват, защото се надяват, че ще ги повиши. И днес изборът не е толкова ясен – не знаеш точно кога си предал идеалите си. В миналото е било по-ясно, по-чернобяло. Днес камуфлажът на злото е много добър. И рекламата – тази индустрия на камуфлажа... искат да ни направят по-лоши хора, казвайки ни, че имаме нужда от неща, от които нямаме нужда. Покваряват ни – по най-незабележимия, сластен начин, понякога и аз самия се поддавам. И мисля, че това е първата стъпка към съглашението с дявола.
Парите са добър слуга, но много лош господар. Използвайте ги, без да им се подчинявате!
Аз вярвам в свободата. Въпрос на наш избор е как ще разполагаме с живота си. Не е нужно да тичаме, докато останем без дъх, ако не го желаем. Вярвам в личната свобода.
Границите съществуват, но трябва да се чертаят от самите нас.
Притежаваме ли живота си? Това зависи от ролята, която разпознаваме за себе си – на създатели или създадени. Ако има Бог, той притежава живота ни. Ако няма Бог – ние притежаваме живота си. И, както е казал Достоевски, няма друг въпрос освен този за съществуването на Бог.
Ние сме конформисти и предпочитаме да не обявяваме война на целия свят... и това е жалкото. Защото е редно винаги да воюваме с нашите слабости – с изкушенията, с нашата способност да предаваме себе си.
Имам ниско кръвно. Не обичам да ставам рано. Ако все пак се случи – това, което ме движи, е надеждата, че животът ми има смисъл.
Някои разумни членове на семейството ми често ме питат защо винаги съм толкова зает. Моят отговор е: защото нямам какво друго да правя.
Нищо не може да е по-голямо от красивия живот – нито един шедьовър в музея, нито една катедрала, нито една симфония няма как да е по-голяма от красиво изживения живот. Така че – животът е на първо място, изкуството – на второ.
Цялата ни борба за преживяване не завършва никога с победа. Винаги завършва със загуба. Но все пак трябва да се борим докрая и в това е достойнството на човека – да не бъде съгласен със своята съдба. И щом се съпротивлява, щом се бори докрая, той остава непобедим. Никой никога на света не може да му отнеме това велико предимство. Ако го победят, то това може да стане в друго измерение – в измерението на мистическия, вечния живот. Да, има такъв свят, знам, той съществува.
Животът е нещо изключително, а смъртта е правило… Може би има надежда, че ние не умираме напълно.
Снимка: imdb.com
