„Но светът е тежко болен и дори да му даваме като на дете нови и нови играчки, те няма да го излекуват.“
Мартин Скорсезе споделя, че боготвори филмите на своя колега Анджей Вайда. През 2000 г. Американската филмова академия връчва на знаменития полски режисьор и сценарист награда „Оскар“ за цялостен принос към киното. Анджей Вайда (1926-2016) дебютира с филма „Поколение” (1954), по-късно заснема „Канал” (1957) и „Пепел и диамант” по едноименната творба на Йежи Анджейевски (1958). Тези творби го превръщат в един от най-значимите европейски режисьори от новото поколение и полагат началото на известната Полска филмова школа. Епични, аскетични, камерни и лирични – филмите на Анджей Вайда остават завинаги в съкровищницата на световното кино: „Пепелища“ (1965), „Брезова горичка“ (1970), „Пейзажът след битката“ (1970), „Обетована земя“ (1974), „Човекът от мрамор“ (1976), „Човекът от желязо“ (1981), „Пан Тадеуш“ (1999), „Отмъщение“ (2002), „Катин“ (2007), „Тръстика“ (2009).
За младостта и филмите, назаем от „Киното и останалият свят. Двоен поглед“ (Изд. Колибри) на режисьора, превърнал откровеното си изкуство в най- пряк мост за солидарност между човеците.
Andrzej Wajdа (1926 ~ 2016)
Киното и останалият свят
Аз съм от поколението, което учеха да не лъже, нещо по-лошо – и да не съчинява. Сигурно затова станах режисьор, а не сценарист и през целия си живот съм се стремял да придавам правдоподобност на текстовете, които ми бяха поверявани – и в киното, и в театъра. Когато размишлявам кои образи са формирали въображението ми, трябва да започна от ангела хранител, който бдеше над леглото ми и ме съпровождаше от най-ранно детство. После идва илюстрацията от един учебник, представяща лвовските Орлета – помня я прекрасно, макар че мина половин век, откакто открих тази репродукция на картината на Войчех Косак в един краковски антиквариат. И накрая „Дебри“ на Артур Гротгер, чиято мрачна мистика преживявах толкова дълбоко, докато четях монографията на Антони Потоцки на светлината на газената лампа в дядовата ми къща в Пшемишъл. Тази сбирка обаче не би била пълна без конните портрети на Тадеуш Косцюшко и Юзеф Пилсудски.
Кой ме възпита? Родителите ми със своите военни традиции за чест и дълг, баща ми с мундира си, закопчан до брадичката. Училището – класическата гимназия, културата на Гърция и Рим. Католическата църква – Божиите закони. С този патриотичен и морален възглед за света влязох във войната през 1939 г. И какво видях? Че изобщо няма нужда да обявяваш война на противника, по-сигурно е да го изненадаш – значи лъжата побеждава. Че никой не защитава победените, а слабите трябва да умрат – така може да се планира унищожението на цели народи, не само ликвидирането на политическите противници. Че единственото изкуство на победителите могат да бъдат военните маршове и пропагандните плакати. Разбрах, че римското право и ценностите на средиземноморската култура вече не са в сила. Нима трябваше да приема всичко това? И можех ли да игнорирам целия този опит, когато започнах да режисирам филми?
Цялата си младост изживях с надеждата, че светът може да бъде направен по-добър. Киното – изкуството на XX век – трябваше най-успешно да помогне в това дело. Вярвахме, че хората от различни страни, различни раси и континенти, опознавайки се взаимно чрез филмите, ще станат приятели и съюзници. Но светът е тежко болен и дори да му даваме като на дете нови и нови играчки, те няма да го излекуват. Вечер в кината се прожектират нови филми, но вече я няма надеждата, че благодарение на тях светът ще разбере грешките си и ще намери общ път към щастието.
Днес няма един филм за всички, а филмът за избрани ми се струва нещо неприемливо – загуба и пълно поражение. Аз израснах в старата традиция на киното, затова винаги се стремя да общувам със зрителите, да разбирам другите. Възгледът на Сартр, че адът – това са другите, ми се струва само литературна метафора. Другите и аз – това е сила. Не приемам становището, че киноизкуството изразява тайната на твореца, а зрителите са само излишен придатък на твореца режисьор.
Животът на един филм е колкото живота на пеперудата – рядко трае по-дълго. За да разбереш успеха или провала му, трябва да познаваш обстоятелствата около създаването му и екранното му присъствие. Животът на филма е преди всичко реакцията на публиката и написаното от рецензентите и критиците. Когато подготвях за печат албума „Вайда. Филми“ и правех подбор от всичко написано за мен в Полша и в чужбина, не спирах да се удивлявам откъде съм имал сили за всеки следващ филм, щом поредният е бил обявен за бездарен? И защо не ме главозамаяха похвалите, които бяха толкова много? Намирам само един отговор: повечето от тези рецензии виждах за първи път. Още когато снимах Канал, се разболях от язва и лекарите ми препоръчаха колкото може по-малко да се вълнувам. Така се изправих пред избора: или да спра да правя филми, или възможно най-малко да се интересувам какво пишат за тях рецензентите. Чудно ли е, че избрах второто?
Наскоро в телевизионния филм Кредит и дебит опитах да направя равносметка на печалбите и загубите в живота си. Към загубите причислих вечната липса на време за природата около мен (може би само с изключение на Брезова горичка). За съжаление това не се отнасяше само за дърветата и цветята; и хората не бях наблюдавал достатъчно задълбочено – твърде повърхностно бях гледал на приятелствата. Това е голяма загуба, днес осъзнавам това.
Може би в някакъв момент човек трябва да се откаже от онези действия, които ни водят към успеха? Може би успехът се крие някъде другаде – може би за него решават не тези, които ни гледат, а самите ние? Днес не мога решително да отговоря добре ли съм направил, бил ли съм там, където трябва, и помогнал ли съм на този, на когото трябва. Да, бях щастлив, защото моята стихия бяха движението, действието, но дали не трябваше в нужния момент да кажа НЕ? Не можах да го направя – прав ли съм бил? Това безпокойство вече никога няма да ме напусне.
А при печалбите? Няколко филма, от които съм доволен не защото бяха по-добре приети от другите, а защото просто на мене ми харесват. Особено онези филми, които се родиха именно тогава, когато трябваше. Нима не можех да почакам свободата и тогава да направя Човекът от желязо? Никога не съм мислил да правя шедьоври – май и това мога да запиша като плюс. Да правя филм след филм – за мен това е единственият път някой от тях да се окаже стойностен.
В живота си имах доста късмет, без който трудно бих се оправил във времето, в което живях. Вярно, никога не се бутах напред – не защото не бях амбициозен; винаги по-интересно ми беше какво ще се случи по-нататък, пък пионерите бързо загиват или ги обхваща досада… Независимо от грешките, които съм извършил през тези години, независимо от трудностите и ограниченията, които изтърпявах в различните периоди на Полската народна република (ПНР) и които трябваше да имам предвид в работата си, не смятам живота си за похабен.
От: „Киното и останалият свят. Двоен поглед“, Анджей Вайда, превод Силвия Борисова и Пламена Баженова, изд. Колибри, 2010 г.
Снимка: Andrzej Wajdа (1926 ~ 2016) in Danton, 1983, imdb.com
