Тоя човек не е човек, а се прави на човек, той е артист ♥ Георги КАЛОЯНЧЕВ

(1925 ~ 2012)

Калата винаги ме е респектирал. Късичък, до кръгъл, позахилен със скритите очички под мустак, не ходи, а ситни на бързи ромбоидни обороти, закача се с акцент… Така все си го гледам, а го виждам колос – и не един, а цяла чета колоси, все различни, а всички с еднаква чудовищна сила ме връхлитат от сцената и от екрана. Артистично чудовище е това Калата – тежко ти да се правиш на юнак, та да опазиш от него златната ябълка: ще те изяде заедно с ябълката. Но понеже и той като всяка ламя си има слаби страни, аз ги изтъквам, за да си опазя самочувствието. Например, той не ще да е и на „ти” със смъртта и болестта, затова като ме види, избира другия тротоар да не го питам дали си е узнал вече диагнозата. На едно погребение, не помня вече на Хиндо Касимов ли беше, на Гришата Вачков, на Жоро Парцалев ли, заобиколи десетина гроба напряко, само да не ме срещне, щото може да го попитам как така Господ прибира едни, че и по-млади, пък други… По едно време пред Сатиричния театър висеше негов огромен рекламен портрет в рамка. „Кала – викам му, - на този портрет само една лентичка долу вдясно му трябва, нито Сатирата ще се охарчи, нито вашите ще те изкусурят по-представителен…”. На другия ден махнаха портрета. Туриха Калата в една импозантна военна униформа не помня от коя класика – безсмъртен образ.

Тук и угасва моята тиха злоба, подсилена от факта, че Георги Калоянчев винаги много е харесвал моята жена Ани Бакалова. „Като актриса – вика той, - много искам с нея да играя”… Само че аз, като си знам човека, а и тая игра я знам, все ми се сблъскват естетическото удоволствие и натуралното. Нейсе. И това преглъщам, понеже като го видя в Хлестаков от „Ревизор”, например вече не мисля за смъртта, а за безсмъртието. И жена си зарязвам (временно). Защото тоя човек не е човек, а се прави на човек, той е артист. И като ти говори най-обикновени неща на улицата, без да помръдва даже, излъчва оная дяволия, която те държи буден, а на сцената или на екрана, направо те отнася. Това е то, големият талант – съвсем реален човечец, весел и непринуден, не усещаш кога-кога ще ти плесен един шамар, зашеметява те. И вече го виждаш,не, усещаш го като „невинния” Швейк, в „Свински опашчици”, разиграващ цялото общество, ту бруталния, ту умилителния Бай Ганьо, нашенския и по Европа, Големанов – една друга страна на байганьовското криво огледало – същият Калоянчев, а и неповторим. „Старчето и стрелата” у мнозина, като и у мен затвърди убеждението, че Калата, съзнателно май, търсеше в тия образи на сатрапи и тотеми една съвременна алюзия за социалистическия властник и по-целенасочено за Тодор Живков, чиито жестове, ритъм, интонация бе усвоил до границите на наказуемостта… И това е част от актьорската магия при тоталитаризма – да усещат, ама да не могат да те хванат кога кого изиграваш.

Като засне Джордано Бруно в продукцията на Лиляна Кавани „Галилео Галилей”, италианците веднага го поканиха на работа при тях… „Отивам горд при бай Тодор Живков да искам благословия, а той: „Никъде няма да  ходиш! Трябваш ми тук да баламосваш хората и аз да си гледам работата! До твойте долари не съм стигнал!” Така и Калата не видя Ченечита, но от друга страна му олекна, понеже трябваше да учи италианския…

Необузданата  страст към представлението, към импровизация, особено когато командува сцената, личаха още от ранните му заявки в „Дървеница” и „Артуро Хи”. Но като че ли няма по-ярък пример за развихрянето му от спектакъла „Свинските опашчици”. Понеже там ролята му беше нещо като режисьор в режисурата, капелмайстор на сценичното действие, той просто увличаше всички и просто не даваше на спектакъла да завърши, на живо импровизираше, създаваше нови музикални и артистични номера, та зрителите буквално не можеха да си отидат, а след тях вече чисто „актьорското” представление продължаваше дори в гримьорните…

Творческата енергия на Калата и сега е далеч от градуса на успокоението. Неотдавна го гледах в „Балкански шпионин”, нищо и никаква пиеса, безлична постановка, спомагателни актьорски изяви. Но Георги Калоянчев държи представлението в юмрука си, което не ти дава да премигнеш цели два часа. Актьорище.

„Изиграл съм стотина образа в театъра, петдесетина във филмите, знаел съм винаги кога една роля няма да издържи, както беше при Молиеровия „Мизантроп”, например. Понякога нищо не помага. Но аз не предавам пиесата, не предавам поетата роля, партньорите, автора, режисьора, с които за зло или за добро сме захванали нещо. Тъй ще е, докато мога!”

От „50 интимни срещи”, Иван Стоянович, 1994 г.
Снимка: bg.wikipedia.org