След 21-годишен брачен живот открих нов начин да поддържам пламъчето на любовта и близостта в отношенията със съпругата ми: Напоследък започнах да се срещам с друга жена. Всъщност, идеята беше на жена ми.
– Сам знаеш, че я обичаш – смая ме тя един ден с думите си. – Животът е твърде кратък. Човек трябва да прекарва повече време с хората, които обича.
– Но аз обичам теб – възразих аз.
– Знам. Но обичаш и нея. Сигурно няма да ми повярваш, но според мен, ако вие двамата прекарвате повече време заедно, това ще сближи и нас.
Както обикновено, Пеги се оказа права. Другата жена, с която съпругата ми ме окуражавбаше да излизам, беше майка ми. Майка ми е вдовица на 71 години и живее сама, откакто баща ми почина преди 19 години. Веднага след смъртта му аз се преместих да живея на 2500 мили от Калифорния, където създадох собствено семейство и професионална кариера. Когато преди пет години отново се върнах да живея близо да родното си градче, аз си обещах, че ще прекарвам повече време с майка си. Но покрай работата и трите ми деца така и не успявах да се виждам с нея освен по време на семейните празници.
Тя реагира с голяма изненада и подозрение, когато се обадих и и предложих да излезем двамата на вечеря и после да идем на кино.
– Какво има? Да не би да се местите да живеете надалеч с внуците ми? – попита тя.
Майка ми е от този тип жени, които смятат, че всяко по-необичайно нещо – късно позвъняване на телефона или ненадейна покана за вечеря от страна на най-големия й син означава, че се е случило нещо лошо.
– Реших, че би било хубаво да се видя с теб – обясних аз. Само ние двамата.
Тя се замисли над думите ми за миг.
– Да, хубаво би било – рече тя, – и на мен ще ми бъде приятно.
– Притеснявах се много, докато карах към дома й в петък вечер след работа. Чувствах се като пред среща с ново гадже – а пък аз просто щях да се видя с майка си, за Бога!
– За какво ще си говорим? Ами ако не й хареса ресторантът, който съм избрал? Или пък филмът?
Ами ако и двете не й се харесат?
Когато паркирах пред дома й, разбрах, че тя се вълнува не по-малко от мен. Чакаше ме на вратата, облечена с палто, с накъдрена коса. Усмихваше се.
– Казах на приятелките ми, че ще излизам със сина си и те много се впечатлиха – отбеляза тя, докато влизаше в колата. - Нямат търпение до утре да чуят как сме прекарали вечерта.
Не отидохме кой знае къде – в едно обикновено ресторантче наблизо, където можехме да си поговорим. Когато влизахме, майка ми ме хвана под ръка – къде от обич, къде, за да й помогна да изкачи стъпалата до салона.
Когато се настанихме на масата, аз прочетох менюто на глас, за да го чуе и тя. Тя различаваше само големи форми и светлосенки. По средата на ордъов-рите аз вдигнах очи. Мама седеше срещу мен и просто ме гледаше. По устните й играеше дяволита усмивка.
– Мина времето, когато беше малък, аз ти четях менюто – рече тя.
Моментално се досетих какво всъщност искаше да каже тя. Взаимоотношенията ни бяха направили пълен оборот по въпроса за помощта.
– Значи е време да си отдъхнеш и да ми позволиш да ти върна грижите – казах аз.
По време на вечерята си поговорихме. Нищо Бог знае какво, просто се осведомихме за развитието в живота на единия и на другия. Толкова се увлякохме в приказки, че изтървахме филма.
– Ще излезем заедно пак, но само ако ми позволиш следващия път аз да те поканя на вечеря – рече майка ми, когато я оставих пред дома й. Аз приех.
– Как мина срещата? – поинтересува се жена ми, когато се прибрах у дома същата вечер.
– Добре... по-добре, отколкото очаквах – обясних аз. Тя ми отвърна с многозначителна усмивка, която означаваше „нали ти казах".
От тази вечер нататък започнах да излизам редовно с мама. Не излизаме всяка седмица, но се опитваме да се видим поне два пъти в месеца. Винаги из-лизаме на вечеря, а понякога ходим и на кино. Но в повечето случаи просто си говорим. Аз й разказвам за ежедневните си грижи в работата. Хваля се с децата и със съпругата си. Тя ме информира за клюките в семейството, с които никога не съм много в крак.
Разказва ми и за миналото си. Сега знам за живота на майка ми, когато е работела във фабрика по време на Втората световна война. Знам, че там са с запознали с баща ми и са се задиряли покрай товарните колички пвез тези трудни времена. Докато слушах разказите й, осъзнавах колко важни са те за мен. Те са моята история. Никога не мога да им се наситя.
Но ние не си говорим само за миналото. Говорим си и за бъдещето. Майка ми не е добре със здравето и затова се тревожи за бъдещето.
– Толкова много живот ме чака – каза тя една вечер, – Трябва да съм тук, когато внуците ми растат. Не искам да пропусна нито миг.
Като повечето от приятелите ми, рожба на 60-те години, аз постоянно бързам нанякъде, гледам разписанието ми за деня да е винаги запълнено до крайност, зает съм с постоянната борба да съвместявам професията, семейството и приятелите в живота си. Често се оплаквам колко бързо лети времето. Прекараното с майка ми време ме научи колко е важно да забавиш темпото. Сега вече знам какво означава един израз, който съм чувал милион пъти: пълноценно време.
Пеги беше права. Срещите ми с другата жена наистина подобриха нашия брак. Сега аз съм по-добър съпруг и баща, а надявам се и по-добър син.
Благодаря ти, мамо. Обичам те!
Автор: Дейвид Фаръл
Изображения: pinterest.com