Eднаквото мислене на хората е причина за всичките злини по света ~ Орхан ПАМУК

„Никой не знае за другите култури достатъчно.“

Турският писател Орхан Памук е роден в Истанбул. В романите си, представителни за късния постмодернизъм, той се опитва да съчетае традициите на европейската литература и османската изящна словесност. Всичките му произведения са международни бестселъри – „Името ми е червен“, "Черна книга", "Бялата крепост", "Сняг", както и мемоарната книга "Истанбул".
Става носител на Нобелова награда за литература за романа си „Белият замък“. Шведската академия мотивира избора си така: "Търсейки меланхоличната душа на своя роден град, Памук разкри нови символи в сблъсъка и преплитането на културите".

Въпросът е да вярваш, както вярват бедняците, да се превърнеш в един от тях. Да ядеш като тях, да живееш като тях и ако се смееш на онова, на което се смеят те, ако те гневи онова, което гневи и тях, едва тогава би могъл да повярваш в техния Аллах. Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и на вярата, а е проблем на начина на живот.

Мнозина смятат, че няма предначертан живот и че всяка история е низ от случайности. Но дори и привържениците на това схващане, припомняйки миналото си, приемат за неизбежни изживените през определен период от живота им случайности.

Вярвам в свят, в който няма герои. Разбира се, аз се възхищавам на личния кураж, на интелекта, на усърдната работа. Това са качества, които истински ценя... и които притежават толкова много "обикновени" хора.

Идеализмът, нереалният идеализъм винаги се конфронтира с реалността на хората, на човека от улицата. Детайлите от ежедневието винаги са по-убедителни от която и да е политическа фантазия и демагогия.

Не можеш да се качиш на кораба на живота, да предприемеш това еднопосочно пътуване веднъж и после, когато свърши, да го повториш, но с книга в ръка, независимо колко сложна или трудна за разбиране е тя, след като я свършиш, можеш, ако желаеш, да се върнеш в началото, да я прочетеш отново и така да разбереш трудното, а с него да разбереш и самия живот.

Всеки живот е единствен и безподобен... Всеки разказ е разказ, защото е единствен и безподобен. Всеки писател е по своему нещастен писател.

Не взимайте всичко чак толкова на сериозно. Не е ли животът красив. Обърнете внимание на подробностите, най-важното нещо в живота е щастието, възможността да оцелеем в това нетолерантно общество, което сами си създадохме.

Модерността значи свръхизобилие. Живеем във време на масово произвеждани стоки, които просто се появяват в ежеднението ни, стоят на масите ни, по стените ни. Използваме ги – повечето от нас дори не ги забелязват – и след това те отново изчезват незабележимо, без фанфари.

Докато расте броят на покварените, които рисуват не заради вярата и насладата за окото, а за пари и за слава, все по-често ще ни съпътстват грозотата и користолюбието, каквито са всъщност ламтежите за стил и подпис.

Себененавистта е ОК. И аз я изпитвам. И това наистина е ОК. При нея лошото е, ако не знаеш как да се отървеш от нея, как да я управляваш. Себененавистта всъщност може да е хубаво нещо, ако успееш да прозреш какъв е механизмът й, защото това ще ти помогне да разбереш останалите.

Винаги съм твърдял, че в сърцето на романа лежи способността на човек да се сравнява с другите. Когато започнеш да се идентифицираш с някой, който е различен от теб, който дори е от съвсем друга култура от твоята, започваш да разбираш нещо. Разбирането е основата на толерантността. Винаги съм критичен към нетолерантността навсякъде по света, но не пиша за това. Наясно съм, че хората могат да четат това, което пиша, но да не се съгласяват с него. Виждам романите си като арена, на която много различни гледни точки – културни, социални и политически, - се размесват. Никой не знае за другите култури достатъчно.

Ще проумееш най-сетне, че еднаквото мислене на хората е причина за всичките злини по света, сиреч, за това,че бедните са тъй бедни и глупави, а богатите тъй богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, сиреч, за всяко нещо, предизвикващо у тебе желание да умреш и да се чувстваш виновен. Ти вече предусещаш, по-добре ще ти е, ако си зъл и неморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на морален.

Литературата ми е необходима като лекарство. Литературата, която всекидневно, като пристрастените, ми е необходимо да "поемам" с лъжица или спринцовка, притежава определени свойства и натоварена със смисъл консистенция.

Пиша, защото имам вродена нужда да пиша! Пиша, защото не мога да върша нормална работа като другите хора. Пиша, защото искам да чета книги като онези, които пиша. Пиша, защото се гневя на вас, защото се гневя на всички. Пиша, защото обичам да седя по цял ден в една стая и да пиша. Пиша, защото мога да участвам в истинския живот единствено, като го променям. Пиша, защото искам всички вие, целият свят, да знае какъв живот сме водили и продължаваме да водим в Истанбул, в Турция. Пиша, защото обичам мириса на хартия, писалка и мастило. Пиша, защото вярвам в литература, в изкуството на романа повече, отколкото вярвам в каквото и да било.

Нищо не е толкова удивително, както живота. Освен писането.

Снимки ~ onedio.com, bookfans.ne

12596 Преглеждания