“Въпросът е на какво наблягаш. Или си причиняваш нещастие, или ставаш силен. Усилието е едно и също.”
Роденият в Перу Карлос Кастанеда е автор на най-популярните книги с мистично съдържание, в които описва обучението си при индианския шаман Дон Хуан Матус и групата на Толтекските воини. В тях разглежда една от най-богатите духовни традиции, като ни приближава до самата сърцевина на магьосническите тайни. Какво е да си воин на познанието?
Само като воин човек може да оцелее по пътя на знанието. Защото изкуството на воина е уравновесяването на ужаса, че си човек, и чудото, че си човек.
Воинът приема съдбата си, каквато и да е тя, с пълно смирение. Той приема смирено себе си такъв, какъвто е, не като повод за самосъжаление, а като живо предизвикателство. Смирението на воина не е смирение на просяк. Воинът пред никого не свежда глава, но и не допуска никой да свежда глава пред него. Просякът от своя страна непрекъснато пада на колене и ближе подметките на всеки, който му се струва по-горен от него; но в същото време иска от по-нискостоящия от него да ближе неговите подметки.
Всички пътища са еднакви: те не водят до никъде. Но път без сърце никога не доставя радост. От друга страна, пътят със сърце е лек — човек не се насилва да го хареса и пътешествието по него доставя радост; докато човек го следва, той е едно с него.
Винаги си длъжен да помниш, че пътят е само път. Ако сърцето ти казва, че не трябва да вървиш по него, то не бива да се задържаш там при никакви обстоятелства.
В собствените си очи ти си дяволски важна личност. Това трябва да се промени! Тъй кошмарно си важен, че се чувстваш прав да се дразниш от всичко. Тъй дяволски си важен, че си позволяваш дори да си тръгнеш, щом нещата не вървят по твое му. Предполагам, дори си мислиш, че по този начин проявяваш характер. Чиста глупост! Ти си слаб и надут!
Защо не направиш хартиен човек в истински ръст, закачиш касетофон към него, който редовно да казва "АЗ", и я забучиш в задния си двор, така, че да ти напомня какво си ти!
Самомнението ни е най-големия ни враг. Това, което ни прави слаби, е чувството на обида от делата и злодеянията на събратята ни. Самомнението ни изисква да прекарваме по-голяма част от живота си обидени от някого. Без него ние сме неуязвими.
За да извлече максимално всичко от живота, човек трябва да умее да се променя. За съжаление, това е много трудно и промените стават много бавно. На мнозина им отнема години. Но най-трудното е да пожелаеш истински да се промениш.
Хората по правило не си дават сметка, че във всеки момент могат да изхвърлят от живота си всичко, което поискат. По всяко време. Мигновено.
Разбира се, у нас има тъмна страна. Ние убиваме безразборно, не е ли така? Изгаряме хора в името на Бога. Самоунищожаваме се, заличаваме живота на тази планета, разрушаваме Земята. После се покайваме и разговаряме с Всевишния. И какво ни казва той? Казва ни, че трябва да бъдем добри, иначе ще ни накаже. Всевишният ни е заплашвал векове наред, но това не е променило нищо. Не защото сме зли, а защото сме тъпи. У човека има тъмна страна, да, и тя се нарича глупост.
Нещастието на хората е контрапункт между глупостта и невежеството.
Ти наистина знаеш как да говориш и да не казваш нищо, така ли е? Казвал съм ти - трябва да имаш непреклонно намерение, стремеж да станеш човек на знанието. Но ти изглежда имаш непреклонно намерение да се оплиташ в гатанки.
Ние сме изтъкани от тъмнина, от неща, които са необясними. Да мислим за себе си по всякакви друг начин е лудост. Така, че не унижавай тайната на човека в себе си, като се самосъжаляваш или се опитваш да й дадеш разумно обяснение. Унижи глупостта на човека у себе си, като я разбереш, но не се извинявай на никое от тях; и двете са необходими.
Нямаш никакво време и все пак си обгърнат от вечността! Какъв парадокс за твоя разум!
Винаги се надявам на най-доброто и се подготвям за най-лошото.
Знаем, че нищо не може да кали духа на воина така, както предизвикателството да си има работа с невъзможни хора, имащи власт.
Ти би ли се осмелил да навлезеш в непознатото от алчност? Едва ли! Алчността действа само в света на ежедневните дела. За да се осмели да навлезе в онази ужасяваща самота, човек трябва да притежава нещо по-силно от алчност - обич! Човек има нужда от обич към живота, към тръпката, към тайната. Има нужда от непресъхващо любопитство и кураж в изобилие.
Обикновеният човек прекалено се грижи да харесва хората и самият той да се харесва на хората. Един воин просто харесва и толкова. Той харесва каквото или когото си иска, просто ей-така.
Всички ние обичаме или мразим онези, които в някаква степен са отражение на самите нас.
Аз никога на никого не се сърдя. Никое човешко същество не може да направи нещо достатъчно важно за такова нещо. Сърдиш се на хората, когато смяташ, че постъпките им са важни. Аз вече не смятам така.
Да бъдеш недостъпен, означава да докосваш пестеливо света около себе си. Да се тревожиш, значи да станеш достъпен, неразумно достъпен. А щом започнеш да се тревожиш, ти се вкопчваш във всичко само от отчаяние; а вкопчиш ли се, сигурно е, че ще се изтощиш или ще изтощиш всеки или всичко, в което си се вкопчил.
Постъпвай като в сън. Действай смело и не търси оправдания.
Не обяснявай прекалено много. Във всяко обяснение се крие извинение за собствени недостатъци и надеждата, че тези, които те слушат, ще бъдат добри и ще ти простят.
Не го беше грижа за никого, затова можеше да помага на хората. И го правеше - даваше им и ризата на гърба си, защото не му пукаше за тях. Така, че единствените хора, които помагат на събратята си, са тези, които не дават пукната пара за тях!
Трудността идва от нежеланието ни да приемем идеята, че знанието може да съществува без слова, които да го обясняват.
Главното препятствие за повечето хора е вътрешният диалог. Това е ключът към всичко. Когато човек се научи да му затваря устата, всичко става възможно. И най-невероятното е постижимо.
Вътрешно мълчание – състояние, в което липсват мисли, породени от егото.
За да осъзнаеш реалността, която е типична за друг, първо трябва да се освободиш от собствената си реалност.
Смъртта е нашият единствен мъдър съветник. Винаги когато усещаш, както става обикновено, че всичко се е обърнало наопаки и те очаква гибел, обърни се към смъртта си и я попитай дали е така. Смъртта ще ти каже, че не си прав; че нищо извън нейното докосване няма истинско значение. Твоята смърт ще ти каже: „Още не съм те докоснала”.
Смъртта е нашият вечен другар. Тя стои винаги от лявата ни страна, на половин метър от нас. Винаги те е наблюдавала. И винаги ще го прави до деня, в който те потупа по рамото….
Автор Д. Орлинова
Източници: К. Кастанеда: “Пътят към Икстлан”, “Дарът на орела”, “Учението на Дон Хуан” и др.
Снимка: tomtrigo.wordpress.com
