„През каквото и да минеш, каквато и глупост да сътвориш, каквото и ужасно събитие да преживееш, имаш едно сърце по-силно, отколкото си мислиш.“
На 18 февруари се навършват 133 години от рождението на най-обичания гръцки писател и философ на нашето време – Никос Казандзакис. „Алексис Зорбас“ го прави световноизвестен, а заради романа „Последното изкушение“ Църквата го отлъчва и отказва да отреди място за тленните му останки в "осветената земя". Всеки негов роман е историята за надмогването на самия себе си като мъчителен процес, отвеждащ към една по-възвишена същност на съзнанието. С всеки нов прочит се увеличават въпросите, които ни завещава и над които човечеството ще умува докато съществува – за свободата, за любовта и за саможертвата.
– Защо! Защо! Не може ли най-сетне човек да направи нещо и без защо? Ей тъй, за кеф.
Всеки си е башка луд; но най-голямата лудост е, струва ми се, да не си никак луд.
Шефе, харесвам те прекалено много, че да не ти го кажа. Имаш всичко, само немаш лудост. Човек има нужда от малко лудост или никога няма да може да скъса въжето и да се освободи.
Не, не си свободен – каза той. Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко.
Разумът е бакалин, води тефтери, пише – толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът?
Този човек не е ходил на училище и умът му не се е покварил. Много е видял и много е патил, отворил се е умът му, разширило се е сърцето му, но без да загуби първичната си смелост. Всички сложни, неразрешими за нас проблеми той ги разрешава с един удар, разсича ги като сънародника си Александър Велики. Трудно би се излъгал той, защото се опира целият, от главата до петите, на земята. Африканските диваци обожествяват змията, защото с цялото си тяло се допира до земята и по този начин знае всичките й тайни. Узнава ги с корема, с опашката, със слабините, с главата си. Допира се, слива се, става едно с Майката. Такъв е и Зорбас. А ние, образованите, сме глупавите птици на въздуха.
Рядко съм изпитвал такава радост през живота си. Това не беше радост, това беше някакво възвишено, абсурдно, неоправдано настроение. Не само неоправдано, но и в разрез с всяко основание – бях загубил всичките си пари... всичко беше загубено. И тъкмо сега изпитвах едно неочаквано чувство на избавление. Сякаш бях открил в суровия, мрачен череп на Нуждата свободата, която си играеше в едно малко ъгълче. И започнах да играя и аз с нея.
Когато всичко ни тръгне наопаки, каква радост е само да поставим душата си на изпитание, за да проверим дали притежава издръжливост и стойност! Като че ли някакъв враг, невидим, всемогъщ – едни го наричат бог, а други дявол, - връхлита връз нас, за да ни повали, но ние стоим прави. И така всеки път, когато вътрешно сме победители, макар и външно да сме напълно сразени, истинският мъж изпитва неизразима гордост и радост. Външната беда се превръща в най-висше, най-сурово щастие.
Това ще рече свобода, мислех си аз. Да имаш някаква страст – да трупаш златни лири – и изведнъж да победиш тази си страст и да разпилееш цялото си състояние във въздуха!
Да се освободиш от една страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена… Но нима и това не е робство? Да се жертвуваш за една идея, за племето си, за бога? Или може би колкото по-високо стои господарят, толкова по-дълго е въжето на робията ни, тогава скачаме и играем из много по-просторно поле, умираме, без да стигнем края му, и наричаме това свобода?
Ех, началство – каза той, – да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На, както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора - всички да се прегърнем?
Във всеки човек пламва борбата между Бога и човека, а същевременно – и копнежът за помирение. Повечето пъти тази борба е неосъзната, трае малко, една слаба душа не може да издържи да противостои дълго време на плътта; натежава, става и тя плът и борбата свършва. Но за хората с отговорност, които денонощно стоят с впити във върховния Дълг очи, борбата между плътта и духа пламва безмилостно и може да продължи чак до смъртта. Колкото са по-силни душата и плътта, толкова борбата е по-плодотворна, а крайната хармония – по-богата. Бог не обича слабите души и отпуснатите телеса. Духът иска да се бори със силна, изпълнена със съпротива плът; той е месоядна птица, която е вечно гладна, яде плът и я унищожава, като я асимилира.
Ядяхме, преди да огладнеем. Пиехме, преди да ожаднеем. Затова нищо не ни харесваше. Сега ще разберем колко сладки са хлябът и водата.
Денят е направен за работа. Денят е мъж. Нощта е за веселба; нощта е жена. Не бива да ги объркваме!
Когато Господ извадил – проклет да бъде този час! – реброто от Адам, за да създаде жената, дяволът се превърнал на змия и – хап! - грабнал реброто и побягнал… Спуснал се господ, хванал го, но дяволът му се изплъзнал и в ръцете на Господа останали само рогата му. „Добрата стопанка – рекъл господ – и с лъжица преде. И аз с рогата на дявола ще направя жената.“ Направил я и ни взеха дяволите.
Истинската жена, да го знаеш, повече се радва заради радостта, която дава, отколкото заради радостта, която получава от мъжа.
Ала Магдалена, потънала в очите на рави, не го чу; а и каквото й беше говорил толкова време, пак нищо не беше чула; само на гласа му се радваше, гласът му й казваше всичко; не беше тя мъж, нямаше нужда от думи. Веднъж му беше казала: „Защо ми говориш за бъдещи животи, рави? Ние не сме мъже, та да имаме нужда от други, вечни животи; ние сме жени, и един миг с мъжа, когото обичаме, е вечен рай; един миг далеч от мъжа, когото обичаме, е вечен ад; ние, жените, изживяваме, тук на тази земя, вечността!“
Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека – самотата.
Свива се човешкото сърце. Не бива да му се сърдим, когато вали.
Всичко, което е необходимо, за да се чувствате, че тук и сега е щастието, е просто и скромно сърце.
Снимки: vivi.pblogs.gr, lifo.gr