Народът има детска черта - той обича сладко | Виктор ЮГО

Роден на 26-ти февруари 1802 г. в Безансон, Франция

вторник, 23 февруари, 2016

„Музикален като Верлен, мелодичен като Расин, бунтовен и заплашителен като Бодлер, ваятел на поетически видения и активен участник в страстните политически борби на своето време като Данте, епичен като Байрон, лиричен като Кийтс, мечтателен като Шели, ироничен и ясен като Хайне, самотен като Леопарди, пантеист като Гьоте, демократ като Уитман, еротичен като Мюсе, религиозен като Ламартин – това е Юго.“ ~
Жан-Ришар Блок

Юго е необятна вселена, чието творчество изпълва целия XIX век. Поет, романист, драматург, критик, публицист, общественик, художник. Целият му живот и работа са посветени на справедливостта, на човешкото чувство, на свободата и непримиримостта към всяка житейска неправда, на копнежа по щастие, на дързостта. Затова светът обича този свят автор. За дързостта си да заяви своята политическа позиция, Юго плаща с 20-годишно изгнание. Но написаното от него достига до читателите във всяко кътче и разгаря огъня на вярата, която живее вечно.

...

Да обичаш друг човек е да видиш лицето на Бог.

Нищо не е да умреш. Страшното е да не живееш!

Музиката изразява това, което не може нито да се изрече с думи, нито да се премълчи.

На хората не им достига не сила, а воля.

Свободата започва с ирония.

Тук е разказана една човешка съдба ден след ден. Но това животът на един човек ли е? Да, но също така и животът на другите хора. Никой от нас няма честта да притежава живот, който е само негов. Моят живот е вашият, и вашият живот е моят, вие изживявате това, което изживявам аз, съдбата ни е еднаква. Вземете огледалото и погледнете в него. Понякога се оплакват от писателите които казват „аз”. Викат им „говорете ни за нас.” Уви, когато ви говоря за себе си, говоря за вас. Как не го чувствате. Безумен е този, който мисли, че аз не е ти.
(От „Съзерцание“)

Би било странно, ако в днешно време, когато свободата прониква навсякъде, както светлината, тя да не проникне и в онова, което поначало е най-свободното нещо в света - мисълта. Да развъртим чука срещу теориите, поетиките и системите. Да разбием гипсовите орнаменти, които покриват фасадата на изкуството. Няма правила, няма образци, или по-точно, няма други правила освен общите закони на природата, които се разпростират върху цялото изкуство.

Любовта е като дърво - тя израства сама, пуска дълбоко корени в цялото ни същество и нерядко продължава да зеленее и цъфти дори върху развалините на сърцето ни.

Почти цялата тайна на великата душа се заключава в думата настойчивост. Настойчивостта за мъжеството е същото, което е колелото за лоста – това е непрекъснато обновление на опорните точки.

Да изразиш страдание, означава да го облекчиш: вълкът облекчава мъката си с вой, гората - с песента на чучулигата, жената - с любов, философът – с творчество.

Изкуството е съвършено там, където великото се среща с правдивото.

Има нещо много по-силно от всяка войска на света - и това е идея, чието време е дошло.

На света има само две достойнства, на които можем и трябва да се прекланяме – това са гениалността и искрената доброта.

Смехът е слънцето, което пропъжда зимата от лицето на човек

На кого трябва да принадлежат децата? Отначало на баща си, после на майката, после на училището, осветило разума им, после на народа и отечеството, на което те служат и накрая – на човечеството.

Поривите на гордостта, удържащи ни от едни пороци, ни водят към други.

В човека има частица от животното. Тя го връща към действителността.

В ненавистта една жена струва колкото десет мъже.

Във вътрешния свят на човека добротата е слънце.

Историята е ехо от миналото в бъдещето, отблясък от бъдещето, хвърлен върху миналото.

Съдбата не отваря ни една врата, без да затвори в същото време друга.

В революциите няма нищо по-опасно от праволинейността.

Наивността смята, че служенето на истината оправдава всичко.

Всичко грандиозно от близко разстояние плаши. Онова, което е създадено за орли, няма да бъде видяно от късогледите.

Ужасът може да бъде благороден, но страхът винаги е низък.

Когато виновният признава вината си, той спасява единственото, което си струва да спаси – своята чест.

Човек е създаден не да влачи вериги, а да разпери криле.