“Всяко нещо си има своята цена, която не винаги съответства на стойността му.”
Ъруин Шоу е литературен професионалист и романите му – “Младите лъвове”, “Богат, беден”, “Хляб по водите”, “Луси Краун”, “Вечер във Византия”, “Бог беше тук, но си тръгна рано” са само част от произведенията, които доказват това. Роден е на 27 февруари 1913 г. в Бруклин. Днес е смятан за един от най-успешните автори на бестселъри в света.
Ако може да се открие някаква нишка, която да е втъкана в цялостното ми творчество, това е насилието - политическото, националното, международното, расовото, междусъседскот, психологическото, доктринерското насилие.
За да бъде велика, нацията трябва постоянно да се държи в крайно напрежение. Една велика нация се намира винаги на ръба на пропастта и е винаги готова за атака. Когато загуби тая готовност да се сражава, историята започва да дълбае името й в надгробния камък.
Човек трябва да се стреми да му завиждат колкото се може по-малко.
Само в семейството може да се разбере доколко хората заслужават да се обичат един друг.
Не е щастлив човек, но затова пък е нещо изключително рядко - той е добър човек. Добър, но без късмет. Удивително, колко често тези неща вървят заедно.
Беше достатъчно интелигентен, за да знае, че интелигентността сама по себе си не е гаранция за нищо. За успеха, който родителите му очакваха, че ще постигне, беше нужно нещо повече – късмет, произход, талант.
Има прекалено много книги, които не съм прочел, прекалено много места, които не съм посетил и прекалено много спомени, които не съм запазил достатъчно дълго.
Всяка дама трябва да посети някой публичен дом. Поне веднъж. Да види как работи конкуренцията.
Никога не пия докато работя, но след няколко чашки ми идват идеи, които в никакъв случай нямаше да ме споходят, ако бях трезвен.
Ако играчите бяха въоръжени, нямаше да има достатъчно голям стадион в света, който да побере тълпата.
Никой писател не трябва да се самосъжалява, ако пише и се наслаждава на това, дори и да не му плащат.
Винаги е необходимо да сме варвари, защото варварите винаги печелят.
Моята нагласа се променя, но човек трябва да прочете всичките ми книги, за да разбере как.
Ърнест Хемингуей помогна много за възприемането на писателите като публични личности. Естествено, той не е бил лигльо.
В Америка ние създадохме стереотипа на прокълнатия млад артист. Най-добрият пример е Фицджералд.
Ей богу, толкова сте хубава, че ми се иска просто да седна и да заплача.
Тя беше красива, много по-красива от повечето кинозвезди, които беше виждал на екрана, а този дар божи задоволяваше всички.
Майка й казваше, че Гретхен е красива, каквато е била тя на нейната възраст, и постоянно й напомняше, че не бива да допуска хубостта й да повехне, както бе направила тя. Употребяваше точно тази дума – повехне. Внушаваше й, че щом се омъжи, жената веднага започва да вехне. От допира на мъжа.
– Когато тръгнеш с жени, не се обвързвай само с една. Сменяй ги по-често. Да не си въобразиш само, че на света има една-единствена жена за теб и че точно нея трябва да притежаваш. Така може да си опропастиш живота.
– Добре – каза той, убеден, че баща му греши, напълно греши.
По едно време той беше промърморил „завинаги“ с устни, опрени до гърлото ѝ, и сега тя си спомни това, като си мислеше колко млад трябва да е човек, за да каже „завинаги.“
В нормалните американски семейства всички бяха добре измити, миришеха на хубаво и постоянно се усмихваха един на друг. Според нейните мъгляви и хаотични преценки те не представляваха в никакъв случай семейство, което тя можеше да приеме или което можеше да й достави радост. Те бяха по-скоро грубияни, тръгнали почти случайно заедно на пътешествие, и най-доброто, на което можеха да се надяват, беше да потискат враждебността си.
Рудолф имаше дарбата да се харесва. Но разбираше, че това всъщност не е истински талант. Трябваше предварително да се подготви, за да го харесат, за да бъде симпатичен на хората, да се прави, че проявява интерес към тях и да приема с радост неблагодарни поръчения. Не смяташе, че умението му да се харесва е истински талант, защото нямаше близки приятели, а и самият той не обичаше много хората.
Чувстваше, че в него живеят двама души – за единия знаеше само той, а другият беше известен на целия свят. Искаше му се да е такъв, какъвто изглеждаше, но се съмняваше, че може да постигне някога това свое желание.
Той трябваше да се промени. Но как да се промени, какво да си промени? Гените, хромозомите или зодията?
Става ми лошо, когато критиците кажат, че съм майстор на популярния роман. Какво тогава е непопулярният роман?
Снимка: theparisreview.org
