Представете си, че пред вас има тенджера под налягане. Полезен уред, готви великолепно всякакви манджи. На никой няма да му хрумне да пита тенджерата дали изпитва някакви чувства, има ли планове за бъдещето, идеи. Докато работи – просто слагаме в нея каквото искаме да хапнем, после на котлона, включваме и това е всичко.
Разбира се, в началото сме прочели инструкциите за употреба, знаем какво се слага, колко време се готви. Ако тенджерата се повреди - тогава или я носим на поправка или я изхвърляме. Може и да се натъжим, че такъв полезен уред е извън строя, но ще е твърде странно да се отдадем на сърцераздирателна лирика относно една вещ.
Тук няма нищо удивително – да се отнасяме с вещите като с вещи. Удивителен за съжаление е фактът, че голяма част от хората се отнасят с останалите и със себе си така, все едно са тенджери.
Да превръщаме хората и себе си в обекти – как се случва това? Просто е. Всеки предмет е обект. На него въздействаме, с него вършим разни неща, манипулираме го, можем да го украсим, да му се възхищаваме, да го превърнем в предмет на култ или презрение. Той може просто да се търкаля някъде по земята, да лети в космоса, да се спуска по вълните. Накратко – много неща можем да правим с обектите. А ето – самите обекти нищо не могат. Защото нямат своя воля, желания, мотиви. Те са просто едни предмети. Когато чувствата и преживяванията на другия човек изчезнат от нашето поле, те стават маловажни – човекът се превръща в обект.
-
Тинейджърът, който мечтае най-сетне да се раздели с проклетата си девственост, споделя желанието си „да тръшне тая Лена”, която е толкова влюбена в него, но не и той в нея. Чувствата и преживяванията на Лена, когато разбере, че всъщност е употребена, тинейджърът не го интересуват. Тогава с какво Лена е по-различна от една кукла? Ами с абсолютно нищо.
-
Родителите, вече са планирали бъдещето на детето си, без да се отдалечават от люлката му, без да се съобразяват с желанията му след това, придържайки се единствено към зададените вече параметри. А чувствата и преживяванията на детето? Какво пък, това е само едно дете, какво разбира или знае то?
-
Политикът – социопат, който възприема хората като електорат и си играе с тях като с пешки по шахматна дъска. Както всички знаем, пешките, а дори и по-крупните фигури, могат да бъдат жертвани, за да се сдобием с преимущество в играта. А чувствата на пешките? Нима сте си загубили ума - кой разговаря с дървени предмети!?
Обектите биват два вида – напълно безполезни и функционални. Безполезните обекти – това са хора, които не се нуждаят от нищо и никой не се нуждае от тях, които е нужно или да се размърдат или да се дадат на скрап. Безполезните обекти се отказват дори от базово уважение към собствените си чувства – защото „уважението трябва да се заслужи”.
Що се отнася до функционалните хора, те имат нужди, нужни са, за тях дори полагат грижи и се стараят – поне в онази степен, в която тези хора-функции могат да изпълняват задачите, за които са предназначени. Кафе-машините ги чистят редовно, носят ги на профилактика, съдомиялните също са обгрижвани, защото вършат такава добра работа.
Общото между хората-обекти и хората-функции е едно - техните собствени желания и стремежи напълно отсъстват от съзнанието на онези, които ги използват, а и самите хора-обекти и хора-функции са неспособни да заявят какви са потребностите им.
Повечето функции се активират с кодовата дума „дълг”. Където има дълг /няма собствено желание/ - там има функция. Понякога в това няма нищо драматично. Така, както отношенията ни с таксиметрови шофьори, продавачи, пощаджии – с всякакви представители от сферата на услугите – са предимно функционални, ние се интересуваме най-вече от удовлетворението на нашите потребности, а не от техните желания. От 8 до 18 часа е времето на професионалните ангажименти – първо функцията, после – живия човек. „Незаменими хора няма” и „Първо заслужи доброто отношение към себе си” са сред любимите девизи на ползвателите на хората-функции.
Има функция „мъж/жена” – тя е активирана от изходната дума „дълг” и подпрограмите „мъжът трябва” и „жената е длъжна”. Има функции „доброто момче/момиче”, „нормалната майка”, „истинският баща”. Понякога е нужен профилактичен ремонт, но най-вече за да може работата на машината да върви още по-добре.
С човекът-функция е нужно да се разговаря посредством следните нареждания:
-
Длъжен си/не си длъжен да направиш това и това – „синовен дълг”
-
Прави каквото желаеш, но до утре всичко да е свършено
-
Не ми ходи по нервите! – иди на профилактика, /„лекувай си нервите”, „върви при психолог”/ и се върни нов-новеничък.
-
Не можеш – ще те научим, не искаш – ще те заставим.
-
Търпи момко, юнак ще станеш! – в инструкцията за експлоатация е записано, че си длъжен да станеш юнак.
Когато хората-функции изведнъж се откажат да бъдат третирани по този начин, подобно поведение се приема от ползващите ги с изумление, като въстание на машините. И това въстание трябва или да се потуши или да се създаде нова програма за обезпечение и обновление – да се долее масло в механизма. Нелоши резултати дава програмата „героизъм и самопожертвование” във версиите „героят мисли само за Родината си”, „учителски подвиг” и „вие сте дали клетва пред Хипократ!”.
Единственото, което не се прави обаче, е искрено да се потърсят причините за „въстанието”. Едно е ясно – машината дава дефект, а механизмите не могат да разговарят.
Най-тъжно е когато хората сами се превръщат в обекти. Отнасят се към себе си не като към живи хора, които се уморяват и има нужда от грижи, а като към кафеварки. Не се питат: „Това харесва ли ми? Обичам ли това?”, а прелистват инструкциите за експлоатация – „как да извлека максимална мощност от агрегата”.
Вълшебната активираща програма „дълг”, включва в себе си програмата „героизъм” и сканира за вируси и вредоносни троянски програми като „егоизъм”, „грижа за себе си”, „уморен съм” и т.н. Почивката – това е просто време да се презареди акумулатора, нито секунда повече.
Отвъд този обектно-функционален свят с всичките му дългове и действия, се простира друг един свят, субектно-душевен. Там няма програми, а има въпроси, обръщане към останалите, и към самия себе си.
– Напоследък често споделяш, че се чувстваш зле… какво става с теб, с какво мога да ти помогна?
– С теб постоянно се караме… какво се случва помежду ни, с отношенията ни?
– Искам това и това… Ти какво мислиш?
– Какви планове имаш за почивните дни?
– Нека помислим и решим заедно…
– Виждаш ми се уморен…
Да, кафеварките не се уморяват. Те просто се чупят.
Източник: www.b17.ru
Снимки: Charlie Chaplin, Modern Times
