Противоречива, сложна, неравна – в писането и живота. Така описват Дюрас познавачите на нейното творчество. В душата на френската писателка бунтът и самотата вървят ръка за ръка, а писането и любовта се надпреварват с времето. Романът „Любовникът” й носи награда Гонкур, а читателите се влюбват в нейните „Хирошима, моя любов”, „Модерато кантабиле”, „Цели дни сред дърветата” , „С отворени очи” , „Сини очи, черни коси”. За самотата, алкохола и липсата на Бог, с думите на Маргьорит Дюрас.
Алкохолът
Цели лета живях сама с алкохола в Нофл. В събота и неделя идваха хора. През седмицата бях сама в голямата къща и точно там алкохолът придоби целия си смисъл. Алкохолът кара самотата да отеква и накрая започваш да я предпочиташ пред всичко друго. Да пиеш не значи непременно, че искаш да умреш, не. Но не можеш да пиеш, без да мислиш, че се убиваш. Да живееш с алкохола е все едно да живееш със смъртта до себе си. Това, което ти пречи да се убиеш, когато си луд по алкохолното опиянение, е мисълта, че като умреш, няма да можеш да пиеш. Започнах да пия по празниците, на политически събрания, отначало вино, после уиски. А после, на четирийсет и една, срещнах човек, който наистина обичаше алкохола, който пиеше всеки ден, но умерено. Много бързо го задминах. Това продължи десет години. До цирозата, докато започнах да повръщам кръв. След това десет години се въздържах. Това беше първият път. Пропих отново, после отново спрях, вече не знам защо. После спрях да пуша и нямаше как да го направя, без да пия. Сега съм спряла за трети път. Никога, никога не съм пушила опиум, нито хашиш. "Дрогирах се" с аспирин всекидневно в продължение на петнайсет години. Никога не съм взимала наркотици. В началото пиех уиски, калвадос, това, което наричам блудкави питиета, бира, ликьор - казват, че той е най-вреден за черния дроб. След това започнах да пия вино и повече не спрях.
Щом пропих и станах алкохоличка. Веднага започнах да пия като алкохоличка. Надпреварвах всички. Отначало пиех вечер, после пропих и на обяд, после и сутрин, после взех да пия нощем. Веднъж на нощ, после на всеки два часа. Никога не съм се дрогирала по друг начин. Винаги съм знаела, че ако опитам хероин, веднага ще се пристрастя. Винаги съм пила с мъже. Алкохолът си остава свързан със спомена за сексуалната невъздържаност, придава й блясък, неотделим е от нея. Но само във въображението. Алкохолът замества сексуалната наслада, но не заема мястото й. Сексуалните маниаци обикновено не са алкохолици. Алкохолиците, дори онези, които се валят в канавките, са интелектуалци. Пролетариатът, който сега е далеч по-интелектуална класа от буржоазията, има склонност към алкохола и така е в целия свят. От всички занимания на човека физическият труд е несъмнено онова, което най-много го подтиква към размисъл, ще рече, към пиене. Вижте историята на идеите. Алкохолът ви развързва езика. Той докарва духовността до логичното й безумие, кара разума до полуда да се пита защо е това общество, защо е това Царство на Несправедливостта - и винаги да стига до все същото отчаяние. Пияницата понякога е груб, но рядко непристоен. Случва се да се разгневи и да убие. Когато си пил твърде много, се завръщаш в началото на пъкления цикъл на живота. Говориш за щастие, казваш, че то е невъзможно, но си наясно какво означава тази дума.
(Marguerite Duras by Robert Doisneau, 1955)
(Marguerite Duras on the set of Nathalie Granger by Jean Mascolo, 1972)
Липсва ти Бог. Нищо не може да отмени празнотата, която си открил някога в юношеството си. Алкохолът е създаден, за да ти помогне да понасяш вакума на вселената, люлеенето на планетите, невъзмутимото им кръжене в пространството, безмълвното им равнодушие към болката ти. Човекът, който пие, е междупланетен човек. Той се движи в междупланетното пространство. Там дебне. Алкохолът не носи утеха, той не запълва психологическите пространства на индивида, той само замества липсата на Бог. Не вразумява човека. Наопаки, дава му сили в лудостта, пренася го в области, където той е господар на съдбата си. Никое човешко същество, никоя жена, никоя поема, никоя музика, никоя литература, никоя картина не може да замести алкохола във функцията, която изпълнява в услуга на човека - да създава илюзия за съзидателност. Алкохолът е измислен, за да я замести. И го прави за цяла една част от света, която може би е вярвала в Бог, но вече не вярва. Алкохолът е безплоден. Казаните думи в нощта на пиянството изчезват, щом настъпи денят. Пиянството не създава нищо, с нищо не изпълва думите, то замъглява ума и му носи покой. Случвало ми се е да говоря, докато пия. Илюзията е пълна - казваш неща, които никой преди теб не е казвал. Но алкохолът не създава нищо трайно. Той е като вятъра. Като думите. Случвало ми се е да пиша, докато пия, имах способността да вдъхвам респект на опиянението и тя се дължеше вероятно на ужаса ми от писането в нетрезво състояние. Никога не пиех, за да се напия. Никога не пиех бързо. Пиех постоянно и никога не се напивах. Бях се оттеглила от света, бях недостъпна, но не и пияна. Жената, която пие, е все едно животно да пие, дете да пие. При жената алкохолизмът е скандален - да си жена и алкохоличка е нещо рядко, нещо сериозно. То е като посегателство върху божествената природа. Разпознавах скандала около себе си. По мое време, за да застанеш лице в лице с него пред хора, да влезеш сама в някой бар през нощта, например, трябваше вече да си пила.
Винаги е твърде късно, когато ти кажат, че пиеш прекалено. „Много пиеш”. Но когато и да ти го кажат, е оскърбително. Самият ти никога не знаеш, че си алкохолик. В сто процента от случаите новината те обижда, казваш: "Сигурно имате нещо против мен, щом смятате така”. В моя случай злото беше в много напреднала фаза, когато ми го казаха. Живеем в свят от принципи, които ни парализират. Дълго гледаме как хората умират, преди да се намесим. Мисля, че при наркотиците този скандал не съществува. Наркотикът напълно отделя дрогирания индивид от останалото човечество. Той не го хвърля напосоки по улиците, не го превръща в скитник. Алкохолът, това е улицата, клиниката, другите алкохолици. Наркотикът е кратък, смъртта идва бързо, немотата, тъмнината, спуснатите капаци, неподвижността. Няма с какво да се утешиш, когато вече не пиеш. Откакто не пия, изпитвам съчувствие към алкохоличката, каквато бях. Наистина пиех много. После ми помогнаха, но това е вече моята история, а аз говоря за алкохола. Невероятно просто е, истинските алкохолици са може би най-простото нещо. Те пречат на страданието да ги кара да страдат. Клошарите не са нещастни, пълна глупост е да се твърди това, те са пияни от сутрин до вечер, през цялото денонощие. Това, което изживяват, не могат да го изживеят другаде, освен на улицата.
През зимата на 1986-87 г. те предпочетоха студа и смъртта пред опасността да им отнемат бутилката червено вино в приюта. Всички се чудеха защо не искат да отидат в приюта. Затова беше.
Часовете на нощта не са най-трудните. Но ако страдаш от упорито безсъние, те са най-опасните. Не бива да държиш капка алкохол вкъщи. Аз съм от онези алкохолици, които пропиват отново след първата чаша вино. Не знам с какво име ни нарича медицината.
Тялото на алкохолика функционира като централа, като сбор от различни отделения, свързани помежду си от цялата личност. Най-напред се предава мозъкът. Мисълта. Щастието, чрез мисълта най-напред, после - тялото. То малко по малко бива завладяно, просмукано и отнесено - това е думата: отнесено. До един момент имаме избор - да пием до затъпяване, до пълна загуба на идентичността, или да останем в предверието на щастието. Всеки ден да умираме, или още да поживеем.
От документалната книга „La vie materielle”, превод Росица Ташева
(Marguerite Duras at home by Boris Lipnitzki, 1955)
Споделено от slovo.bg
Снимки: theredlist.com