За общохристиянските истини и морал, за смирението като добродетел и вярата по пътя на Христа. За това пише Томас Хемеркен, познат като Тома Кемпийски. Роден е през 1380 г. в гр. Кемпен, Северозападна Германия, откъдето идва името, с което става известен. Родителите му били бедни и го пратили в училище, управлявано от движението “Братя на общинния живот”. През 1399 г. Тома постъпил в Августински манастир Виндесхайм в Холандия, където останал до края на живота си през 1471 г. Там написал много книги, като най-голяма популярност придобила “Подражание на Христа” (“De imitatione Christi”). Първоначално това били четири отделни трактата, писани около 1427 г. Поради смирение, авторът скрил своето име, което и до днес дава поводи за спорове относно написаното. Първото печатно издание на “Подражание на Христа” от 1473 г. утвърдило стандарта, в който се издава и до днес. Книгата има над 3000 издания и е преведена на 95 езика.
За природата и благодатта, в следващия урок по смирение на Учителя, споделено от книгата на Тома Кемпийски „Подражание на Христа”.
„Добре говори само този, който предпочита да мълчи. Добре поучава само този, който предпочита да слуша. Добре управлява само този, който предпочита да служи.”
Христос: Сине мой, грижливо наблюдавай движенията на природата и на благодатта...
Природата се отвръща от умирането; тя не иска да я товарят, нито да я надвият, нито да я подчиняват, нито пък доброволно да се подчинява.
А благодатта се стреми към себеумъртвяване, противостои на чувствеността, гледа да се подчинява, не иска да се ползва от свободата си...
Природата се бои от срам и презрение.
Благодатта се радва да понесе безчестие за името на Господа Исуса.
Природата търси любопитности и хубости и с отвращение отхвърля грубото и грозното.
Благодатта се наслаждава на простото и смиреното, не гледа отвисоко на грубите неща, не отказва да се облича в дрипели.
Природата ламти за временни блага, радва се на земна печалба, скърби за загубата и се гневи от лека обида.
А благодатта се стреми само към вечни блага и не се привързва към временните; тя не се смущава от никаква загуба, нито се обижда от най-върли думи, защото е вложила своето съкровище и радостта си в небето където нищо не погива...
Природата клони към творенията, към собствената плът, към суетността и развлеченията; драго й е да излезе на показ.
А благодатта тегли към Бога и към добродетелите, отрича се от творенията, бяга от света, мрази плътските желания, не се разлива навън и се черви да се прояви пред хората.
Природата на драго сърце приема външната утеха, която да поласкае сетивата.
А благодатта единствено в Бога търси утешение и полага своите наслади във върховното добро над всичко видимо.
Природата всичко върши за своя печалба и за свое добро, тя не умее да направи нищо даром, но услужвайки, тя се надява да придобие нещо равно или по-хубаво, облагодетелстване или похвала, като иска да се счита за много това, което прави или дава.
Благодатта не иска нищо временно, нито друго възмездие освен едного Бога, и от временните неща, дори най-необходимите, желае само онова, което може да й послужи за придобиване на вечните блага.
Природата се радва, когато има много приятели и роднини, хвали се с висок сан и знатен род, усмихва се на силни, ласкае богати и ръкопляска на себеподобните.
А благодатта обича неприятелите си и не се възгордява заради многото си приятели; тя счита за нищо благородство и прадеди, освен ако в тях е заложена по-голяма добродетелност; по-благосклонна е към сиромаха, отколкото към богаташа; съчувства повече на невинния, отколкото на силния; търси честния човек и бяга от лъжеца...
Природата бърза да се оплаче от лишенията и оскърбленията.
Благодатта понася с постоянство бедността...
Природата любопитства за тайни и новини, иска да се покаже и види, желае да бъде позната и да действа, като с това привлече към себе си похвали и удивления.
А благодатта няма грижа да се запознава с неща нови и любопитни, защото всичко това е само възраждане на стара развала, понеже няма нищо ново, нито нищо трайно на земята.
Тя учи да обуздаваме чувствата си, да отбягваме всяко суетно самодоволство и самохвалство, да прикриваме смирено това, което заслужава похвала и уважение и във всяко знание, и във всяко нещо да търсим плода на полезността и Божията чест и слава.
Тази благодат е свръхестествена светлина, особен дар Божи, тя точно е печат на избраниците и залог за вечен живот. Тя вдига човека от земята към небесната любов и от плътски го превръща в духовен.
И така, колкото повече природата е отслабена и овладяна, толкова по-обилно се излива благодатта и всеки ден с нови посещения тя възстановява вътрешния човек според Божия образ.
Избрано от „Подражание на Христа”, превод Методий Устичков (Изток-Запад, 2006)
Изображения: carinyademaria.wordpress.com, smu.edu,