„Има огромна пропаст между тези, които могат да спят, и тези, които не могат. Това е едно от най-големите разделения в човешката раса.“
Айрис Мърдок, една от ключовите фигури в литературата на ХХ век, съчетава по неповторим начин мит и философия в многобройните си произведения. Забележителното й творчество я прави лауреат на най-престижните литературни награди – “Букър” и “Джеймс Тейт Блек Мемориъл”, както и наградата на ПЕН-клуба “Златно перо”. За изключителните си заслуги към британската литература получава титлата Дама на Британската Империя.
Любовта е изключително сложен начин да осъзнаеш, че освен теб съществува още един реален човек. Любовта, наред с изкуството и морала, е откритие на реалността.
Любов - това е когато центъра на вселената внезапно се сменя и се премества в някой друг.
Можем да се научим на любов само като обичаме.
Всеки човек на изкуството е нещастен в любовта. А тези, които са нещастни в любовта, винаги искат да разкажат историята си.
Да разлюбиш - това е във висша степен поучително. Известно време виждаш света със съвършено други очи.
Да спреш да обичаш означава главно да забравиш колко чаровен е някой.
Когато загуби любовта, сърцето на човека умира.
В почти всеки брак има партньор, който е егоист и такъв, който не е. В един момент се вижда, че единият поставя условията, а другият винаги прави компромис.
Бракът е дълго плаване в тясна каюта.
Всеки мъж се нуждае от 2 жени – тиха домакиня и вълнуваща нимфа.
Да си жена, е като да си ирландец. Всеки казва колко си важен и значим, но винаги те класират на второ място.
Младостта е чудесна дреха.
Детската беда е безгранична. Отчаянието у възрастния, вероятно, е несравнимо с отчаянието на детето.
Промеждутъка между "О, аз мечтая за бъдещето!" и "Ах, вече е късно, всичко е в миналото" е толкова безкрайно малък, че е невъзможно да се запази.
Времето, също като морето развързва възлите. Мнението ни за хората никога не е окончателно, защото се основава на равносметки, които веднага предполагат необходимостта от равносметка. Изобщо нагласените ни подредби не са нищо друго освен развързани краища и смътни допускания, независимо в какво се опитва да ни убеди изкуството, за да ни утеши.
Всичко, което утешава, е фалшиво.
Той беше казал, че заминава на пътешествие. Това пътешествие беше смъртта.
Колко различна е всяка смърт и все пак всяка ни връща все към една и съща страна, онази страна, в която отиваме толкова рядко и където виждаме безсмислието на дълго преследваните си цели, към чието преследване скоро отново ще се върнем.
Когато търси истината човек може да стане невероятно изобретателен. А понякога просто трябва да уважаваме забуленото й лице.
Ще бъдем по-добре подготвени за бъдещето, ако видим колко ужасно, колко обречено е настоящето.
Миналото трябва да бъде погребано и да завърши в тишина. Но това може да е жива тишина, с отворени очи. Нищо чудно това да е последната прошка...
Може ли човек да промени себе си? Съмнявам се. А ако съществува някаква вероятност тя трябва да бъде измервана с милионната част от милиметъра. Когато клетите духове си отидат, това, което ни остава, са само обикновените задължения и интереси. Човек трябва да живее тихо и да се опитва да върши малки добри дела, без да вреди на някого.
Какво странно и тайнствено подобие на щастието е вечерта - като шатра, опъната от духа на меланхолията.
Разбира се, че четенето и мисленето са важни, но, Бог ми е свидетел, храната също е важна!
Литературата може да бъде гледана като дисциплинирана техника за предизвикване на определени емоции.
Писането е като сватбата. Не трябва да се вричаш, преди да си удивен от късмета си.
Човешките проблеми не са сериозни, но трябва да бъдат вземани на сериозно.
Плачът за равенство дърпа назад всички.
Живеем във фантастичен свят, свят на илюзия. Главната ни задача в живота е да намерим реалността.
Една от тайните на щастливия живот е да си угаждаш по малко от време на време.
Снимки: 1843magazine.com, independent.co.uk,