За тъгата, стиховете и хората – от големия поет на България
Признание
Мокро е. Черно е. Пусто е.
Тъй ли до края ще бъде?
Моето тихо изкуство
Ще е моя последен съдник.
Падат, над мене надвесени,
Лист подир лист – по неволя.
Хладно е. Влажно е. Есен е.
Сам-саменичък се моля.
Моят нерадостен жребий
Не е бил никога шумен.
Предпочитам да съм потребен
С тихите мисли и думи.
Моите ласкави чувства
Дирят човешки заслони.
С моето тихо изкуство
Искам да ме запомнят.
...
За оцеляването на българското и славянското
Ние живеем в такова тревожно, оскъдно, идиотско време, в което се посяга на българската националност, на българския образ и това не може да ни прави безразлични, не може да ни остави равнодушни. Там, където има духовен процес, там няма равнодушие. И би трябвало славянството да запази своята самостойност, би следвало славянството да съхрани в себе си ония добродетели, които то е изработило. Сега славяните са разделени. От всякакви пречки, да не ги изреждаме. Но аз мисля, че ще дойде ден, когато тези пречки ще бъдат превъзмогнати и славянството отново ще застане като един дял на човечеството, който дава своята дан за духовния просперитет на цялата планета.
Истината е, че сега нашите управници правят всичко възможно, за да ни отделят от славянско-християнския свят, за да ни подчинят на едно влияние, което е влияние на едно потребителско общество. Общество, което не познава великите духовни ценности, което познава само някои елементи на цивилизацията, но не на културата. Защото цивилизацията и културата са понятия, които не са идентични. Културата е високо понятие. Цивилизацията е въпрос на дребното възпитание: как да се държиш в обществото, с какви прибори да се храниш и т.н. А словото е онова, което държи съвестта ни будна, социалното ни чувство будно, сетивата ни далече по-изострени.
За поезията и дълго носения стих
Аз дълго нося своите стихове, дълги размисли ги предшестват. Аз не съм поет-импровизатор, аз не мога да импровизирам. Но… аз обичам да поправям, например, вече написаното. Следователно, убеден съм при това, че поправките никога не развалят стиха, не го оскверняват, не го омаломощават. Държа на това. Стига да съдържа мисъл, стига да носи чувство, той иначе няма да е стих, стига да носи братска обич, стига да носи взаимност и прочие.
За модерното писане
Знаете ли, в историята на българската литература съществуват толкова опити да се пренесе нещо чуждо, да се пренесе нещо модерно в кавички, за което става дума. И това “модерно” след това си остава зад кулисите на историята. Аз разбирам желанието на младите да бъдат по-особени. Младостта е агресивна обикновено. Но агресивността не е качество на изкуството. Агресивността е желание да епатираш, да впечатлиш и т.н. Обаче впечатляващото не винаги е най-съдържателното и най-емоционалното. Аз мисля, че поезията си е една душевна тревога, която трябва да се изповядва. Изповед – ето моето кредо.
Тъгата
Аз съм тъжен поет. Като казвам, че съм тъжен поет, аз не казвам, че съм поет на безизходността. Не би било справедливо, не би било точно. Но аз мисля, че човешката тъга е едно от най-красивите човешки чувства. Вий си помислете, колко весели поети съществуват на света?
Вижте, тъжен поет, обаче, когато четете този поет, не ви ли наляга, не ви ли спохожда едно светло чувство, че човек може да изповядва, може да пише такива слова, които зачекват най-хубавите струни на душата? Така че, в този смисъл, аз съм тъжен поет.
Самочувствието на поета
Трябва да Ви призная, че аз съм много неуверен поет. Аз съм чувал думи за моята поезия, че била такава и такава, в смисъл положителен, обаче, аз съм постоянно съмняващ се поет. Аз съм поет, който пише трудно, който се съмнява винаги в себе си, който търси словото. Аз търся ония думи, които са обемни, които са дълбоко съдържателни, асоциативни, които могат произнесени, да внушат на читателя много и много представи. Такъв поет съм аз.
Мълчанието на поета
Аз имам книга “Натрупани мълчания” и това заглавие стана почти нарицателно, дори някои янлъш депутати започнаха да ме цитират без да ме споменават, че и те имали натрупани мълчания. Натрупаните мълчания са духовно богатство. Натрупаните мълчания са изповеди, натрупаните мълчания са вътрешни тревоги. И те са, които се изповядват, те са, които правят онова, заразяващо в най-добрия смисъл на думата, заразяващо човешката душа – заразяващо я с благородни намерения, със светлината на един идеал, който е чист и свят като небето.
2000 г.
Избрано от: literaturensviat.com
Изображения: gramofonche.chitanka.info