„В защита на определен вид поезия, на определен начин на живот, на едно изпълнено с кръв същество, което някой ден ще умре.“
За някои от нас играта въобще не е лесна, защото познаваме какво посмешище са повечето погребения, повечето живуркания и повечето съдби. Обградени сме от мъртъвци, които ни управляват, и това е така, понеже, за да се сдобият с тази власт, те трябва първо да умрат. Мъртвите са лесни за откриване – навсякъде около нас са; трудно е да се открият живите. Обърнете внимание на първия човек, с който се разминете по тротоара – светлината е напуснала очите му, походката е недодялана, груба, грозна; дори и косата му, като че ли расте някак изкуствено. Съществуват още много признаци за смъртта – едно от тях е чувството за радиация; мъртъвците изхвърлят лъчения, смрад от една мъртва душа, която може да те накара да си върнеш обяда, ако твърде дълго я поглъщаш.
Да откриеш Живота и да го запазиш до смъртта
това
е проблемът в нашето страхливо и хартиено
общество, каза котката,
докато скачаше със задника
назад.
Имахме някои добри учители в изкуствата. И някои много лоши. Но през историята на народите, всички лидери през вековете, останали зад нас, нашите политически водачи, бяха лоши учители и ни заведоха до улица без изход. Лидерите на нашата държава бяха зли, тесногръди и глупави мъже... Понеже, за да поведат мъртвите маси, нашите тъй наречени водачи трябваше да изговарят мъртви думи и да проповядват мъртви похвати (и войната е един от тези похвати), за да могат да бъдат чути от мъртвите мозъци. Историята, която е изградена като пчелен кошер, не ни е оставила нищо друго освен кръв, мъчения и лишения – дори и сега след почти 2000 години полу-християнска култура, улиците са пълни с пияници, бедняци и гладуващи, с убийци и полиция и самотни инвалиди, с новородени натикани в средата на тази останала помия – обществото.
Не знам дали някога светът ще бъде спасен; ще бъде нужен някакъв огромен и почти невъзможен обрат. Но ако не можем да спасим света, тогава поне ни оставете да разберем какъв е той, къде сме ние.
Можете да откриете много кандидати за световни спасители. Но за жалост, повечето спасители на света са от онези, мъртвите. Забравили са, незнайно защо, да спасят себе си.
Което, точно сега ни води до онази мръсна дума ПОЕЗИЯ. Добре. Писачите на поезия, бидейки членове на това оцеляващо общество са онова необходимо задвижващо колело на обществото и са такива, докато се слеят с него напълно и се превърнат в едно цяло. Всъщност, ако те оцеляват, умни са в това общество, тогава задължително трябва да го подкрепят с техните поезийки или ако не са съгласни с историята или обществото, тогава те стават достатъчно зли или подли и въобще не го споменават. Много често това е причината тяхната поезия да говори за глупави неща с огромна изтънченост. Една мръсна, глупава, малка игра. Голяма част от нашата блудкава и всепризната поезия е написана от професори по английски от държавно-подпомагани, фондово-подпомагани, индустриално-подпомагани университети. Това са внимателни учители, избрани да отгледат внимателни ученици, които да поддържат играта на върхушката да се развива, докато играта в низините, ешелонът от хора и нации в низините, съвсем изчезне. Тази игра се играе в пълно единство от културните тъпаци от върхушката... Освен, може би, с малки, злобни, страхливи и много редки спорове между тях.
Човек с малко мозък в главата или истина в сърцето никога няма да отиде в университет, дори и да може да си го позволи. Няма какво да научи там, освен това какво се е случвало през отминалите времена, а той вече го е научил само от една своя разходка в което и да е гето. Нека да кажем тогава, че всеки човек се ражда с известно чувство за усет и той запазва парченца от този усет, докато израства в сантиметри, в метри, в години. Университетите са безполезни, понеже те са продължение на естествената история на смъртта. И все пак обществото казва, че човек без университетско образование, (понеже отказва да стане част от играта), трябва да играе, като нисш или долен играч: вестникар, чистач, мияч на чинии, мияч на автомобили, боклукчия или каквото и да е друго.
Затова обмисляш и решаваш. Изправен пред два възможни избора, да бъдеш професор по английски или мияч на чинии, ти избираш мияч. Може би не за да спасиш света, а за да му навредиш по-малко. Но чрез този си избор, заслужваш правото да пишеш поезия, не такава каквото я преподават в университетите, а като стихия, или липса на стихия, която прониква в теб и съществува в теб, докато живееш и не съжаляваш за избора, който си направил. Ако късметът е с теб може да избереш дори да гладуваш, защото и мияч на чинии е една малка смърт.
Нашите дни, изкарани в затворите, лудниците и бардаците, ни показаха много по-добре откъде идва слънцето, отколкото щяха да го направят Шекспир, Кийтс, Шели... Били сме назначавани и уволнявани, напускали сме, стреляни и ограбвани; били сме преджобвани пияни; били сме наплювани, понеже не си играем ролите в тяхната история и сме чакали точния момент в една малка стая с пишеща машина или дори без пишеща машина, само с хартията на кожата ни, точно така, и това което е под нея и така, когато седнем да пишем – бидейки бити и изтощени, но все още живи – ние не пишем ПОЕЗИЯ, както повечето си мислят, че трябва да се пише. Ние, разбира се, не се вписваме в приятната и вкочанена форма на тяхната смърт.
Няма нещо, което мъртвите да мразят повече от това да видят някой жив. И така, ние бяхме публикувани в много малко издания, които се престрашиха да ни публикуват. Тогава дойдоха писъците на мъртъвците:
БОКЛУК! СМРАД! ТОВА НЕ Е ПОЕЗИЯ! Ще ви предадем на пощенските служби.
За много от тях поезията трябва да говори само за приятни неща или за абсолютно нищо. Изтънчеността на тяхната поезия се заключва в това да пишат за неща, които нямат никакво значение. Поезията в техния свят е като банкова сметка. Поезията им е нещо мъртво от толкова дълго време, че дори не си заслужава да го нападаш: все едно да удариш стара, осемдесет годишна баба в църквата, докато се моли.
Но предполагам, че тези малки, коварни, сополиви, мъртвешки човечета винаги ще ги има. И докато казваме: оставете ги да живеят, нека съществуват по този начин, само ни оставете нас да дишаме... те ни нападат, братя, историята е спаружила техните, зли, джуджешки, университетски мозъчета, а главите на малките им женички са заети с градинарство и древни, нереални стихоплетствания от XVII век, докато невротичните им съпрузи свободно ограбват бедните кучи синове в името на прогреса и печалбата. Те, проклети да са, проклинат книгите ни, като неистински, мръсни, безумни, жестоки, нечитаеми...
Господи, господи само ако можех да си изтръгна шибаното сърце тази вечер и да им го покажа! Но дори и тогава те ще го помислят за кайсия, изсъхнал лимон, за старо динено семе.
Най-обикновените и истински неща са немислими за тях. Нека да предположим, че би било възможно един чистач, който мие женските кенефи, да е равен или дори да стои над президента на Съединените Американски Щати в едно неразрушително съревнование или че би бил по-добър водач на която и да е нация, съществувала през собствената си ужасяваща и срамна история, изпълнена със смърт. Това те никога няма да го видят с очите си, а само това, което са били научени да виждат - да разпознават и приемат единствено смъртта.
Много от нас, които пишат поезията на живота, са вече много уморени, тъжни, болни и почти убити (но не напълно). И все пак знаем, че нямаме нужда от Бог, за да сме божествени, че нямаме нужда от цветисти рими, за да бъдем спасени, че нямаме нужда от война, за да сме свободни, че нямаме нужда от Крийли, на който да се възхищаваме, че нямаме нужда от Гинсбърг, от когото се пръкнаха някакви бърборещи изроди, но може би имаме нужда от малко сълзи за всичките остарели малки момичета, за разлятата бира, за тупаниците на моравата пред къщата, опиянени от нашата тъжна любов. Аз искрено защитавам нашата поезия за нас, живите от поколението на глада, аз искрено защитавам нашата поезия и нашето право да я изговаряме и пишем. Без да съм облечен в костюм. Без нито едно списание да е нападнато и иззето от полицията, като „порнографско.” Без да съм загубил помиярската си работа. Моля ви, разберете, че не защитавам, това, което пиша, като „безсмъртно”; не искам лично отношение – и все пак всичко е твърде лично: когато си обувам обувките, виждам само 2 крака. Но нека кажем това: няколко души, също като мен направиха своя избор, без значение дали са талантливи или не. На нас ни писна от продължаващата игра на мъртвите, опитваме се да вкараме през раздробените си ръце, носове, мозъци и животи, онова малко парченце разум и голямото, измъчено слънце: ЖИВЕЦЪТ? Да, живецът, който ни докосва всички, вас живите мъртви и нас живите живи.
В света на поезията се влачат някакви невъобразими задници. Ужасяващи задници. Често изкуството се превръща в убежище за хора, които са предпочитали да правят нещо друго. Техните мръсни ризи и гащи ще лъснат. Изкуството, много повече отколкото историята и нациите, се нуждае от време. Но обикновено, полицейските изземвания в книжарниците показват, че се твори нещо стойностно. И най-прекрасното е това, че повечето добри творци нямат почти никакво вземане-даване с политиката. От това следват и изземванията на броеве, които са оставени на общината, а не на националната гвардия, която се занимава с нещо друго, някъде на майната си. Основният проблем днес е този, че да си невинен не е достатъчно в съда. Трябват ти пари, за да се бориш с неправдата и държавническите умове на нашите съдии и съдебни заседатели. По дяволите, може да кажеш на адвоката какво мислиш, но той трябва да промени и редактира мисленето ти, за да го напасне с процедурите на мъртвите закони, писани от мъртви мъже, за да защитават останалите мъртъвци.
Но ако си мислите, че времето и шумотевицата са големи фактори тук, прочетете това писмо от Дж. Бенет, 2-ри декември, 1965 г. редактор на Vagabond, Мюнхен: „... тук не публикуват старите ти стихотворения – тук ги изгарят. Това е комплимент. Наскоро в Дюселдорф издигнаха клада от книгите на Гюнтер Грас, Хайнрих Бьол и Набоков – някаква християнска организация. В Берлин наистина са полудели – подпалиха къщата на Гюнтер Грас. Той просто се подсмихна и продължи да пише...”
Преследват ни отдавна (виж Лорка) или ние сами сме се преследвали със собствените си ножове. Ние сме пеперудите на едно лошо лято. И така, майната му, тази статия си остава защита на поезията срещу определени и така наречени поезии и животи. Много от нас няма да успеят, но чрез късмет или, О господи, любов, много все някак ще се справят, което не означава, че ще карат Кадилак, а по-скоро няма да карат Кадилак и много други неща. Написах тази статия, защото много малко от нас, поетичните ренегати, са формулирали някаква разумна платформа, за която да се хванат. Дебелоглавците и професорите по английски се изтъпанчват и продължават да дърдорят стъпили на някаква повредена и липсваща житейска платформа. Все още техните лиготии, като непрестанен дъжд, заливат почти всички. Надявам се, че тези думи от стола в ъгъла на бара са стигнали до някой – нашите очевидно пропилени животи, истини и поезии са били съзнателно избрани. Ние, или повечето от нас, не сме нито убийци, нито лъжци. Но някой ден ще напишем думата толкова красиво, О толкова перфектно и истински, че всички вие, малки маймунки, ще излезете от градините си и ще се превърнете в нещо, което ще мога да погледна
от високо
което ще изкриви
лицата, телата и любовта ви
и
аз няма да треперя в моето проклето
палто взето под наем
с часове на
спазми, болка и ужас
ще умирам и ще се моля за вас и за
мен
ако мога да ви прехвърля на всички вас
наведени, мъртви копелета
един малък инч останал от живота ми
ще го забия във вас
и
завинаги ще заспя.
1966 г.
Превод: Пейчо Кънев
Снимки: feelgrafix.com, funmozar.com