Любовно от твореца, който ни каза, че няма нищо по-хубаво от лошото време
Отиде си. Небето се разплака,
скръбта приведе старите ели,
и вятърът засвири сред букака.
С две думи, времето се развали.
Камината във стаята запуши
и скръб, и дим очите насълзи.
Стоя и зъзна и с досада слушам
как псето срещу вятъра ръмжи.
Така се всичко мигом измени:
боровете са сякаш непознати,
далечните мъгливи планини
така изглеждат чужди в тишината.
Стоят с прозорци заковани хижите
и няма цветни рокли, песни, смях;
с език студен мъглите само лижат
поляната, де нявга с теб седях.
Отивам си. Какво сега ще диря
сред този край, де пада мракът чер
и само мокри клони дирижират
на вятъра дивашкия концерт?
* Любовен календар, 1942
Снимки: bogomilraynov.penko.ru
