На 20 ноември 1869 в Русия се ражда Зинаида Гипиус – поет, писател, есеист и критик, както и една от най-значимите фигури в руския символизъм

Родена в „порусено“ немско дворянско семейство, Зинаида е типичен интелигент, въпреки че не получава системно образование. От дете се занимава с „писане на стихове и тайни дневници”, музика, живопис, езда. Омъжва се на 17 г. за писателя Дмитрий Мережковски, с когото прекарва 52 години и заедно основават в Петербург Религиозно-Философско Общество. За кратко време се превръща в основна фигура в руския модернизъм, печелейки прозвището „руската декадентска мадона“.

Жена с изключителен талант, с много остър аналитичен ум, тя често бива наричана заради острия си език „вещицата”.

Писателите нямат трибуна. Но ние се примиряваме до ролята на „тайни съветници” и я играем самоотвержено.

Хората са така безгранично, така безнадеждно жалки. Историческата грандиозност на събитията не може да прикрие това. И всички хора са прави, макар че всички са еднакво виновни.

Човешкият субект е прав, когато осъзнава и усеща своето безусловно значение и безкрайно достойнство. Но да признава такова значение и такова достойнство и у другите хора, това той може да постигне само чрез разума, а не чрез усещането. В усещането си той вижда вътрешно само себе си и всякога се поставя в центъра на света.

Има ли, съществува ли наистина „учителство“ и „ученичество“? Аз не вярвам в това. Нещо повече: аз зная, че „ученици“ не съществуват; никой никого и на нищо не може „да научи“. Действително между хората се осъществяват само срещи, които поразяват с това, че стават независими от времето. Същността на срещата е такава: това е узнаване на своите мисли в мисълта на другия.

Случва се и следното: човек така и да си умре, без да узнае дали мислите му са се пресекли с други мисли.

(Портрет на Зинаида Николаевна Гипиус от Леон Бакст, 1906)

ПЕПЕЛ

Душата ми от страх се стяга.
Аз зъзна сред света студен.
И прах се трупа – сух и тягостен –
около мен и вътре в мен.
В очите гола нощ наднича,
унила като тъмен ден,
там всеки облак непривично
от мъртвина е вледенен.
И вятърът, дошъл внезапно,
разплиска дъжд и отлетя.
И като паст небето зяпна
над паяжинните влакна.
Тук всичко случващо се бавно,
еднообразно си пълзи.
Но тази кал е с тежест, равна
на смърт в стаените сълзи.
И в душен прах и дим душата,
отправена към гибелта,
напразна иска да разкъса
оковите на гибелта.
А тънки капки вън се стичат
и аз ги моля с дъх смирен:
о, тихо, капки, тихо, тихо,
плачете тихичко за мен!

ТЯ

В безсъвестната си и жалка низост
е сива като дим и като земен прах.
Умирам аз от от наглата й близост,
от тази неразлъчност и ехиден смях.
Тъй чвореста, чепата и бодлива,
и тъй парлива с тази змийска хладина!
О, как отблъсква тя с челото некрасиво
и с люспесто-противни колена!
И ако можех жилото й да изтръгна –
така неповратлива, тъпа, с профил сух,
такава тромава, така обръгнала,
така нелепа – без уши и слух.
С ръце обкичени, с жест на неверница,
тя ме ласкае и ме тласка да греша…
И тази смъртница, и зла мизерница,
и тази страшна твар е моята душа.

(Портрет на Зинаида Николаевна Гипиус от Илья Репин)

БЕЗСИЛИЕ

В морето с жаден поглед се заглеждам,
а към брега съм сраснала с пръстта;
над пропаст висна – над небесна бездна,
а няма сред лазур да полетя.
Не смея бунт да вдигна, ни да стихна,
ни да съм жива, нито да умра.
Бог диря, а с молитвите не свикнах,
очаквам обич, а ще я презра.
Към слънцето повдигам длани страстно,
но виждам облачна завеса там…
И уж над истините вечни властвам,
а думата за истина не знам.

ДНЕС НА ЗЕМЯТА

Има нещо трудно,
нещо срамно.
Почти невъзможно –
толкова трудно:
Да вдигнеш ресници –
да погледнеш в лицето майката,
чийто син са убили.
Но не трябва да говорим за това.

Превод: Димитър Горсов

Източник: Литературен свят
Снимка (заглавна): Д. В. Философов, Д. С. Мережковский, З. Н. Гиппиус, В. А. Злобин, 1920 - wikipedia.org