Това навярно е най-тъжният разказ за Рождество. Достоевски пише „На елха при Христос” през 1876 г. Сюжетът се развива на фона на големия град Петербург с неговото хладно великолепие. Герой е малко бедно момченце – само, гладно и замръзнало в навечерието на празника. Темата за участта на децата е една от водещите в творчеството на големия писател, а този разказ, написан с неповторимо майсторство, докосва сърцето и поставя въпросите за добротата и състраданието.
(„Мальчик у Христа на елке”, Света Иванова, Музей Ф.М. Достоевского)
ПРОСЯЧЕТО
Децата са необикновено племе, човек ги сънува и му се привиждат. Преди детския празник около елхата и в деня на самия празник непрекъснато виждах на улицата, на един оживен ъгъл, момченце на не повече от седем години. В страшния студ дрехите му бяха почти летни, но вратът му беше увит с някаква вехтория – значи все пак имаше кой да го приготвя и изпраща навън. То ходеше да проси. Деца като него има много; те обикалят по вашия път и редят нещо наизустено, но това момче не декламираше, говореше някак невинно, не както е обичайно, и доверчиво ме гледаше в очите – вероятно беше начинаещо в професията. На въпросите ми отвърна, че има сестра, болна и безработна – може това да беше истина, но по-късно научих, че момчетата като него са несметен брой; изпращат ги да просят и в най-големите студове, а ако не припечелят нищо, най-често ги очакват побои. Щом събере копейки, такова момче се прибира с червени и вкочанени ръце в някое мазе, където пиянства шайка безделници като ония, които „започват да стачкуват във фабриката в събота срещу неделя и се връщат на работа не по-рано от сряда сутрин“. Там, в мазето, с тях пиянстват и гладните им, пребити жени; там пищят и техните гладни кърмачета. Водка, мръсотия и разврат, но на първо място – водка. Веднага изпращат със събраните копейки момчето до кръчмата и то носи още „вино от жито“. Забавляват се, като му изливат в устата половин бутилка водка и се заливат в смях, когато дъхът му секне и то падне на пода полуживо .
Порасне ли, бързат да го пратят да работи нещо във фабриката, но отново е длъжно да носи на безделниците всичко, което изкара, и те отново го дават за пиене. Често и преди фабриката такива деца стават изпечени престъпници. Скитосват из града и знаят места по мазетата, където могат да се промъкнат и да преспят незабелязано. Едно от тези деца останало няколко нощи подред в коша на дворен метач, а онзи така и не усетил. От само себе си се разбира, че от малки стават крадци. Краденето се превръща в страст дори за осемгодишните от тях, понякога без изобщо да съзнават, че това е престъпно занимание. Накрая са готови да понесат всичко – глад, студ и побои – заради едно, заради свободата – тогава бягат от шайката и самите те стават безделници. Подобно диво същество понякога няма представа за нищо – къде живее, каква е националната му принадлежност, има ли Бог, има ли цар; такива деца дори си разказват за тях неща, които звучат невероятно, обаче това са все факти.
МОМЧЕТО НА ЕЛХА ПРИ ХРИСТОС
Понеже пиша романи, изглежда, че сам съчиних тази „история“. Затова и казвам „изглежда“ – вероятно и аз самият съм наясно, че съм я съчинил, но все ми се струва, че това все пак се е случило някога, някъде – тъкмо това се е случило именно в навечерието на Рождество, в някакъв огромен град, когато е настъпил ужасен студ.
Привижда ми се мазе, в което има момче, още съвсем малко, на шест години или дори по-малко. На сутринта момчето се е събудило във влажното и студено мазе. Облечено е с халатче и трепери. Дъхът му се превръща в бяла пара, а то, седнало върху санъдка в ъгъла, от скука нарочно издухва тази пара и се радва, като гледа как излиза от устата му. Само че много му се иска да яде. На няколко пъти от сутринта се приближава до наровете, където на тънка като блин постелка с някакъв вързоп под главата вместо възглавница лежи болната му майка. Как ли се е озовала там? Сигурно е пристигнала с детето си от друг град и внезапно се е разболяла. Още преди два дни бяха отвели хазяйката на жилището в полицията; живеещите там се разпръснаха – идеше време за празнуване, а единственият останал безделник вече от цяло денонощие лежеше мъртвопиян, преварил празника. В другия ъгъл на стаята стенеше от ревматизъм дребна, осемдесет и пет годишна старица – прекарала някога някъде живота си като бавачка, сега умираше в самота, охкаше, мърмореше и подвикваше на детето, понеже то вече се боеше да се приближава до нейния ъгъл. Детето намери вода за пиене някъде в пруста, но не откри и троха хляб, и вече за десети път отиваше да събуди майка си. Най-накрая му стана страшно в тъмното – вечерта отдавна беше настъпила, а никой не запали огън. Като опипа лицето на майка си, детето се учуди, че тя изобщо не помръдва и е студена като камък. „Голям студ е тук!“ – помисли си то, повъртя се, сякаш неволно забравило да махне ръката си от рамото на покойницата, после духна на пръстите си, за да ги стопли и изведнъж, като откри на нара каскетчето си, безшумно и пипнешком се измъкна от мазето. И по-рано щеше да тръгне, ала все се боеше от голямото куче горе на стълбите, което цял ден не спря да вие пред вратата на съседите. Но кучето вече го нямаше и момчето изведнъж се озова на улицата.
Божичко, какъв град! За пръв път в живота си виждаше такова нещо. Там, откъдето идваше, нощем мракът беше непрогледен и черен – на цялата улица имаше само един фенер. Ниските дървени къщи затваряха капаците на прозорците си; малко да се стъмни – и навън вече нямаше никого, всички се прибираха по къщите, чуваше се само кучешки вой – глутници кучета, стотици и хиляди, виеха и лаеха по цяла нощ. Затова пък му беше много топло и му даваха ядене, а тук – Господи! Да можеше да хапне нещо!
Само какъв шум и трясък се чува навън, каква светлина, колко хора, коне и карети, и студ, студ! Замръзваща пара се вдига от забързаните коне, от топлите им муцуни, докато дишат; в рохкавия сняг звънтят удрящите се в паважа подкови; всички се блъскат и – о, Господи, колко му се иска на момчето да сложи в устата поне хапка; и само как го заболяха пръстчетата! Наблизо мина пазител на реда и отвърна поглед, за да не го спре на детето.
Ето още една улица... Виж ти колко е широка! Тук може и да те смачкат; само как викат, едни тичат, други вървят, а каква светлина, каква светлина само! Това пък какво е? Гледай ти, огромно стъкло, зад стъклото – стая, я в стаята – дърво, което стига до тавана; това е елха, на елхата има толкова много свещички, толкова много златни хартийки и ябълки, около тях – куклички и мънички кончета, а в стаята тичат деца – пременени, чистички, смеят си и играят, ядат и пият нещо. Ето, едно момиченце започна да танцува с едно момченце, само колко хубаво е момиченцето! И музика има, чува се през стъклото. Гледа смаяно детето, малко остава да се засмее, но сега и пръстчетата на краката го болят, а ръцете му са станали тъмночервени, вече не може да ги сгъва и ако ги помръдне, го болят. Изведнъж момчето се сеща колко го болят пръстчетата, разплаква се и хуква нататък, а после отново, през другото стъкло, вижда стая, там също има елха, а по масите – всякакви пироги: с бадеми, червени, жълти; четири богати госпожи седят и който дойде, дават му пирог, а вратата се отваря всяка минута, много господа влизат от улицата вътре. Прокрадна се момчето, изведнъж отвори вратата и влезе. Ох, как започнаха да му крещят, да махат с ръце! Една госпожа бързо дойде до него, пъхна му в ръката копейка и лично отвори вратата, за да излезе. Само колко се уплаши детето! А копейчицата му се изплъзна и взе да звънти по стъпалата – не можа да сгъне почервенелите си пръстчета, за да я задържи. Иска отново да заплаче, но вече се бои, тича ли тича и духа на ръцете си. Натъжава се, защото внезапно усеща колко е самотно и уплашено, ала изведнъж – о, Боже! Това пък сега какво е? Хората са се стълпили в почуда: на един прозорец зад стъклото има три малки кукли, пременени в червени и зелени роклички и съвсем като живи! Някакво старче седи и като че свири на голяма цигулка, поклащат в такт глави, гледат се и устните им мърдат – говорят, със сигурност говорят, но заради стъклото не се чува. Детето отначало си мисли, че са живи, а когато все пак се досеща , че и те са кукли, изведнъж се разсмива. Никога не е виждало такива кукли, не знае, че имало и такива! Плаче му се, обаче куклите са от смешни по-смешни. Изведнъж усеща, че някой го хваща отзад зад дрехата; едно голямо и зло момче, застанало редом, внезапно го удря по главата, смъква му каскета и в добавка му подлага крак. Търкулва се детето на земята, хората тутакси започват да викат, изгубило и ума, и дума, то скача, хуква и изведнъж стига кой знае къде – минава през пролуката под една порта, влиза в някакъв чужд двор и кляка зад дървата: „Тук няма да ме търсят, пък е и тъмно!“
Клечи там сгушено и от страх не може да си поеме дъх, но изведнъж, съвсем неочаквано, му става много хубаво: ръцете и краката вече не го болят и усеща топлина, такава топлина, като че лежи на печката; после потръпва цяло – ами да, изглежда е задрямало. Колко хубаво може да си поспи тук! „Ще остана малко, после отново ще ида да гледам куклите – мисли си момчето и се усмихва, като си ги представя, - съвсем като живи са!“ Изведнъж му се струва, че над него се е навела мама и му пее песен. „Мамо, аз заспах, само колко хубаво се спи тук!“
– Ела на моята елха, момченце! – изведнъж прошепва над главата му тих глас.
Детето си мисли, че това пак е майка му, но не, не е тя – кой го повика, не вижда, но някой се навежда над него и го прегръща в тъмнината, а то му протяга ръката си и... изведнъж – о, каква светлина! О, каква елха! А може би изобщо не е елха, детето не е виждало такива дървета. Къде ли се намира сега? Всичко блести, всичко сияе, а наоколо е пълно с малки кукли... Но не, това са момченца и момиченца, само че изтъкани от светлина – кръжат около него, летят, всички го целуват, вдигат го, понасят го, и ето – то също полита и какво да види: майка му го гледа и се смее радостно.
– Мамо, мамо! Колко е хубаво тук, мамо! – вика й момчето, отново се целува с децата и му се иска по-скоро да им разкаже за куклите зад стъклото.
– Кои сте вие, момчета? Кои сте вие, момичета? – пито ги то засмяно, с любов.
– Това е елхата на Христос – отговарят му те. – На този ден Христос винаги прави елха за дечицата, които си нямат своя.
И детето разбира от тях, че момчетата и момичетата също са били деца като него, но едни замръзнали в кошниците, в които били подхвърлени на стълбите пред входните врати на петербургски чиновници, други спрели да дишат, изпратени от възпитателния дом при немарливи жени на изхранване, трети умрели на изсъхналата гръд на своите майки по време на самарския глад, четвърти се задушили от смрадта в третокласните вагони, а сега всички са тук, сега всички са като ангели, всички са на гости на Христос и самият той е сред тях, протяга ръце и благославя децата и грешните им майки. И майките са тук, стоят отстрани и плачат; всяка е познала своето момче или своето момиче, а децата летят към тях, целуват ги, изтриват сълзите с ръчичките си и ги молят да не плачат, защото тук им е толкова хубаво...
Долу на двора метачите намериха телцето на дотичалото там и замръзнало зад дървата момче; намериха и майка му... Беше умряла преди него, но двамата се събраха при Бог на небето...
Защо ли само съчиних такава история, толкова неподходяща за един обикновен, разумен дневник, и то дневник на писател? А бях обещал да пиша разкази преди всичко за действителни събития! Там е работата обаче: все си мисля, все ми се струва, че това наистина може да се е случило – имам предвид станалото в мазето и зад дървата; а колкото до елхата при Христос – просто не зная какво да ви кажа; дали е възможно това да се е случило, или не... но нали затова пиша романи – защото мога да измислям?
Превод: Константин Константинов
От: „Разкази за Рождество“, изд. Изток-Запад
