най-после с теб! Тъй нежна е нощта,
на своя трон Луна щастлива свети

***

но долу не поглежда тя –
небесен дъх, в треви и мъх оплетен,
едва неясен зрак насам довее.”

(Из „Ода на Славея”)

С тези стихове на Кийтс, започва великия роман на Фицджералд „Нежна е нощта”. Английският поет е роден на 31 октомври 1795 г. в Лондон. Той е една от най-ярките фигури в поезията на романтизма заедно с Лорд Байрон и Пърси Биш Шели. Поемите му са добре приети от критиците, но едва в края на XIX век, години след неговата смърт, Кийтс получава заслужено признание и се превръща в един от най-обичаните английски поети. Неговото изящно перо създава „Ода на славея“, „Ода за Фани“, „За морето“, „За есента” и други. Едва 25-годишен, поетът умира от туберкулоза. Погребан е в протестантското гробище в Рим. Неговото последно желание е на надгробния му камък да пише: „Тук лежи този, чието име е написано във водата”.

(John Keats, portrait by Joseph Severn, 1821-1823)

Не съм сигурен в нищо друго, освен в светостта на сърцето и искреността на въображението.

Дайте ми книги, френско вино, плодове, хубаво време и музика на някого, когото не познавам, която да се чува през вратата.

Четенето прави всички ни имигранти. Взима ни от дома и ни отнася далеч, но най-важното – намира ни дом навсякъде.

Любовта е моята религия – бих умрял за нея.

Чутите мелодии са сладки, но нечутите са най-сладки.

Проблемите на света не могат да се решат от скептици и циници, чиито поглед е ограничен от реалността. Нуждаем се от човек, който да мечтае за неща, които никога не са били.

Това, което въображението вижда като красота, трябва да бъде истина.

Ще се изкача над облаците и ще съществувам!

Нищо не е истинско, докато не се преживее.

(John Keats by William Hilton)

Любов, най-сладък дом на моя страх
на радост и надежда, и печал!
Ще донесеш ти в идващия мрак
      усмивката на сладостта,
      брилянтна като утринта.
С очи смирени, грабващи без жал,
      изгубени в учуден час,
      се вглеждам аз, се вглеждам аз.”
(Из „Ода за Фани”)

То нещо свое вечно си шепти,
но изведнъж могъщо се издува
и в хилядите пещери нахлува,
и дълго там ревът му див кънти.”
(Из „Морето”)

Аз съм във възторг от човека, но не обичам хората.

Никога не съм се страхувал от провала. По-скоро бих се провалил, отколкото да не бъда сред великите.

Моето въображение е манастир, а аз съм неговият монах.

Нищо не е сигурно в този свят.

В младостта си хората считат, че имат неотменно право на щастие.

Лорд Байрон описва това, което вижда, а аз – това, което си представям. Моята задача е най-трудна.

Поезията на земята никога няма да умре.

Философията реже крилата на ангела.

В прекрасното е истината, а в истината – красотата.

Хората си мислят, че мъртви най ще страдат.

(John Keats by Joseph Severn)

Сезон на плодотворна влага и на дни мъгливи, 
другарка предана на слънце, сеещо живот,
ти с него грижиш се да трупаш и да благославяш
лозите, що край него обикалят, с много плод, –
под ябълките на дома дърветата извити,
и зрялост в плодовете на дълбоко ти ръсиш, –
издуваш тиквите, закръгляш ти сега кората
на семките със сладка ядка, – другите красиш,
и още други късни цветове ти за пчелите, -
докато мислят, че ще траят дълго топли дните, –
че лятото изпълни им килийките космати.”
(Из „На Есента”)

Изображения: Wikipedia