За смъртта, без страх и треперенеМишел дьо Монтен – размишленията на големия френски философ, писател, юрист и политик, подарил на човечеството своята великолепна творба „Есета” (позната на българските читатели като „Опити”).

„В този къс живот ний защо ламтим за много?” ~ Хораций, Carmina

Нa нас не ни е известно къде ни очаква смъртта, затова нека я очакваме навсякъде. Да размишляваш за смъртта значи да размишляваш за свободата. Който се е на­учил да умира, той се е отучил да бъде роб. Готовността ни да умрем ни избавя от всяко подчинение и принуда. Няма никакво зло в живота за този, който добре е разбрал, че лишаването от живот не е никакво зло. Когато при Павел Емилий се явил пратеникът на нещастния македонски цар  негов пленник, дошъл с молба царят да не бъде воден след триумфалната колесница, той отговорил: „Нека той отправи тази молба към се­бе си.”

Наистина трудно е да постигнеш нещо в една работа само с умение и сръчност, ако природата не те е нада­рила поне малко за това. По природа аз не съм меланхолик, но съм склонен към мечтателност. И нищо не заема така цялостно мисълта ми, както представите ми за смъртта; дори в най-безгрижната възраст на моя живот, когато сред жени и забави някой помислеше за мене, че се измъчвам от ревност или от загубването на някаква надежда, аз бивах погълнат от мисли за един свой по­знат, умрял неотдавна от треска, който се разболял на връщане от едно такова празненство, изпълнен с нега, любов и възбуждение, също както аз сега.

Ho при тези мисли не бърчех чело повече, отколкото при други. Впрочем невъзможно е, когато те за първи път възникнат, да не ни причинят болка. Но като си ги припомняме все повече и повече, ние несъмнено свик­ваме с тях. В противен случай  така поне става с ме­не  изпитваме непрекъснат страх и трескава лудост; защото никой никога не е имал толкова малко доверие в своя живот, както аз, никой никога не е разчитал така малко на неговата продължителност. И нито доброто здраве, на което се радвам досега и което много рядко се разклаща, може да ми вдъхне надежда в това, нито пък болестите да я убият. И непрекъснато си шепна: „Всичко, което ще се случи един ден, може да се слу­чи и сега”. Разбира се, случайностите и опасностите малко или почти никак не ни приближават към нашия край; и ако си представим колко други нещастия виснат на главата ни освен това, което ни заплашва най-много, ще се убедим, че смъртта е винаги близо до нас  и когато сме весели, и когато говорим в треска, и в морето, и вкъщи, и при сражения, и при почивка. Винаги ми се струва, че не ще успея да завърша това, с което съм се захванал, до идването на смъртта ми, макар за това да ми е нужен само един час. Един мой познат, като прелистваше тия дни книжата ми, попадна на една бележка, отнасяща се за нещо, което аз съм искал да бъде изпълнено след смъртта ми. Раз­казах му случая, както си беше: намирайки се на повече от една левга разстояние от къщи, съвсем здрав и чи­тав, аз бях побързал да си запиша това, което ми бе дошло наум, защото не бях сигурен дали ще успея да се прибера. Носейки в главата си такива мисли и загнез­двайки ги дълбоко в съзнанието си, аз винаги съм под­готвен за това, което може да се случи с мене всеки момент. Затова, колкото и внезапно да ме споходи смъртта, тя не ще ме изненада.

Трябва винаги да бъдем обути и готови за път  докол­кото това зависи от нас, и най-важното  в часа на тръгването да не се окажем заети с нещо друго освен със себе си. Защото и без това грижи у нас, колкото щеш. Един се оплаква не толкова от смъртта, колкото от това, че не ще може да завърши с блестяща победа започнатото; друг  че ще напусне тоя свят, преди да е задомил дъщеря си или преди да е дал образование на децата си; един плаче заради разлъката с жена си, друг  със сина си, понеже те са им били най-голямата утеха в живота.

Що се отнася до мен, аз мога с божия помощ да напусна тоя свят, когато той пожелае, без да съжалявам за как­вото и да било освен за самия живот, ако раздялата ми с него е мъчителна. Аз съм се освободил от всякакви връзки; простил съм се с всички освен със себе си. Никой досега не се е подготвял така безупречно и така цялостно да напусне света и никой не се е откъсвал от него така абсолютно, както, струва ми се, аз.

Човек не трябва да проектира нищо за далечно бъдеще или поне не бива да се измъчва предварително заради това, че не ще може да види края на започнатото. Ние сме се родили, за да действаме. Аз желая човекът да работи непрекъснато и да изпъл­нява задълженията си към живота, докато може; и нека смъртта ме завари, когато садя зеле  нехаен за нея и още по-нехаен към недовършената си градина. Аз видях как умираше един човек, като се сърдеше непрекъснато за това, че съдбата му била прекъснала четенето на историята за петнадесетия или шестнаде­сетия от нашите крале.

Трябва да се избавим от тия невежествени и вредни на­строения. И както разполагаме гробовете край черкви­те или сред най-посещаваните места в градовете, за да привикват, по думите на Ликург, хората от просто­людието, жените и децата да не се плашат от мъртъв­ците, а гледката на човешки останки, на погребения и гробове постоянно да ни напомня за нашата съдба и както египтяните след пирове показвали на присъстващите огромни изображения на смъртта, при което някой извиквал: „Пий и се весели, защото, кога­то умреш, ще приличаш на това!”  така и аз привик­вам не само да мисля за смъртта, но и непрекъснато да говоря за нея.

Ако пишех книги, бих съставил сборник с описания на раз­лични случаи на смърт, придружен с коментарии. Кой­то учи хората да умират, той ги учи да живеят. Дикеарх е съставил такъв сборник, но той се е ръково­дел от друга, по-малко полезна цел. Ще ми кажат, че действителността е много по-страшна от нашата представа за нея и че не ще се намери такъв изкусен фехтовчик, който да не загуби дух, когато се стигне дотам. Нека да говори кой каквото иска, но предварителният размисъл за смъртта е нещо наистина полезно. И после  нима е нищо да стигнеш до своя край без страх и треперене? Нещо повече  природата сама ни подава ръка и ни вдъхва смелост. Ако смъртта е кратка и стремителна, ние нямаме време да се стра­хуваме; а ако е друга, забелязал съм в себе си, колкото повече болестта ме обзема, толкова по-естествено и някак от само себе си се прониквам от чувство на пре­небрежение към живота. За мен е много по-трудно да приема мисълта за смъртта, когато съм здрав и читав, отколкото когато ме люлее треска. Доколкото вече не държа дотам за радостите на живота, понеже започвам да не се ползвам и да не се наслаждавам от тях, аз гледам на смъртта с много по-неизплашени очи. Това ме кара да се надявам, че колкото повече се отдалечавам от живота и се приближавам към смъртта, толкова по-лесно ще приема тяхната размяна.

„Всички са еднакво крехки, всички са еднакво не­сигурни за утрешния ден.” ~ Сенека, Epistulae

От „Опити”, том 1, Мишел дьо Монтен, ИК „Наука и изкуство”, 1979 г.
Изображение: Portrait of Michel de Montaigne, 1570s (unknown artist), commons.wikimedia.org