Светът би бил по-добър, ако начело му стояха жените. Не всички от тях, но поне 99 на сто. Те поне не пият. И са по-разумни и по-сдържани от нас, мъжете. Всичко правят със сметка и с мярка. А докато едни управници не се научат да живеят със сметка и с мярка, няма да се оправят нито те, нито държавите им. Защо болшевиките през 1917-1919 година ни изплашиха нас, банкерите? С какво мислите? Със скромността си. Те бяха скромни държавници. А това е страшно за развратните, разплути мъже.
Човек се създава в семейството. Вярвам във възпитанието, но възпитанието започва в семейството. Човек се възпитава от лични примери – на майката, на бащата, на дядото, на бабата, а след това на учителя.
Майка ми ме биеше през ръцете, като ме види, че посягам към чашката. Аз пък се ожесточих. И това е лошо възпитание, да биеш детето. Детето и жената не се бият никога. Те само се галят и се носят на ръце.
Ето защо, аз казвам – искам да умра два дена преди жена си. Защото мъж без жена пет пари не струва. Мъжът е жалък като вдовец и самотник. Жената го крепи и го поддържа. Без жена светът би пропаднал. Ето защо, аз съм щастлив, че е жива и здрава жена ми.
Не се лъже българката. Тя е винаги по-умна от българина. Защото тя го ражда и възпитава. Тя му дава своя ум и своите навици.
Българката затова не стана голяма писателка, като Мичел, като Пърл Бък, защото бързо се развращава, бързо се отвращава от големия труд на твореца. Аз познавах много талантливи жени българки. Те си останаха само с таланта си. Не оставиха нищо.
Развеждат се само глупаците. Истинският, умният мъж си хойка, ходи си по чужди жени и девойки, плаща си честно, обилно и ги има. Жена му също има право на тези малки, невинни удоволствия. Но умната жена не го демонстрира…
Няма нищо по-страшно от самотата. Ето защо аз никога няма да се разведа. Ако би ще жена ми да е ламя, да е чума, да е грозотия. Но тя е моята жена. Тя ще ме разбере в тежък миг, тя ще ми подаде ръка, ще ми даде чаша вода или кора хляб…
Човек трябва да живее с хора, с жена… По-добър другар от жената няма. Глупаци са тези, които се развеждат… Впрочем, защо да говорим - разводи има там, където ги иска жената. Всичко зависи от нея.
Защото е умна жена, тя знае човешката лакомия. Тя няма край. Лакомията е бич божи за човека. Ето, моята жена има сега десет буркана със сладко от дюли, а ми праща двайсет грама. Не повече.
Умната жена не се жени за поет. Поетът е таралеж в гащите – все боде, все не може да му се угоди. Защото е по-иначе устроен, по-бамбашка от нас…
Човек – поет, който бие жена си не е нито човек, нито поет.
Отидохме в Копривщица и там видях майката на Бенковски. Седнала пред къщата си, седи и мисли нещо. Ние, млади хора, се приближихме до нея със свалени шапки. Тя се почуди. Иван Евстатиев Гешов ни водеше. Той падна на колене, взе ръката ши я целуна. После видях сълзи в очите му. Заплаках и аз… Заплакахме всички. Защото тази жена бе родила един от най-великите синове на България. Тя и майката на Ботев, майката на Левски, майката на Хаджи Димитър, майката на Стефан Караджа. Ето, тази българка бе възпитала своя син. И той умря за България…
От „Срещи с Буров”, Михаил Топалов-Памукчиев, 1990 г.
Картини: Димитър Казаков, Нерон, (1933-1992)