Да си спомним за Борис Априлов през погледа на неговата дъщеря Джина Василева
КОЙ е Борис Априлов?
Ще започна с ТОВА, което той НЕ Е:
Той НЕ Е Борис Априлов преди 1949 година!
НЕ Е и евреин, ВЪПРЕКИ че живя последните 5 години от живота си в Израел и остана да лежи там, между майка ми и сестра ми, на един красив склон на планината Кармел, непосредствено над морето.
Тук трябва да вмъкна едно... елегично отклонение за причината той да се окаже там: С мъжът ми и децата ИЗБЯГАХМЕ от България 3 месеца преди да се разиграе спектакълът "Демокрация".
Месец след нас пристигна на гости сестра ми, която нямаше и понятие, че ще бягаме. Боледуваше от рак от години, но криеше, най-вече от родителите ни. В Израел се съгласиха да продължат лечението й и тя остана със сина си. А когато се разбра, че няма да я бъде – аз подмамих родителите ни да дойдат, уж на гости, за да бъдат заедно в последните й месеци. Пристигнаха през май 90. Научиха за болестта й две седмици преди края, от устата на един зловещ човек.
На 10 февруари 1991г., застанал над гроба й на хълма сред младите кипариси, баща ми, смаян от ширналото се под нас прекрасно море, възкликна спонтанно: "АМА ТО И АЗ ИСКАМ ДА ЛЕЖА ТУК! ПРЕКРАСНО Е!"
Аз, разбира се, се ужасих. Но ето, че само след 4 години желанието му се изпълни... Оказа се, че и той е заболял от рак, който бе открит прекалено късно, за да бъде лекуван. Живя още година и просто угасна – спокойно, без страдание.
Четох публикации, които го обявяват за евреин, а не желая тази грешка да остане завинаги в биографията му.
(Джина Василева, 1978 г.)
Родил се е Атанас Василев Джавков на 21 март 1921г. в Малко Търново, в семейство на бежанци от Лозенград. Баща му е бил инвалид след участие в три войни, сватосан за неграмотно сираче от село Граматиково; тя се научи да чете сама чак на средна възраст. Чете Библията, Лиско и Чичо Томовата колиба.
Двегодишен е пренесен в Бургас – Градът-врата към Света! Това предопределя съдбата му.
Дванайсетгодишен Наско е измъкнат от трюма на един кораб, където пролежал 2 дни с надеждата "Да види Света!". Желание, явно наследено от баща му, който побягва към приключенията още седемнайсет годишен, докато семейството му пресича планината между Лозенград и България.
Били са едно от най-бедните семейства в Бургас – инвалид-будкаджия не едоходна професия; а и вересиите...
(Наско и Гошо Джавкови. Наско с ученическа фуражка, а Гошо с... рокличка и забрадка! Майка им е изгубила неродено момиченце и се е утешавала, като обличала Гошо с роклички. Но тогава на никого не е правело впечатление!... А и на него НИКАК не му се отрази!!!))
(Писателят на кон)
Неграмотната ми баба се оказва много амбициозна майка и настоява Наско упорно да учи (нещо много трудно в нашето семейство!), и да постъпи в Гимназия. В това усилие забравя да контролира по-малкия си син, който рано-рано бяга от дома – по стъпките на баща си. Забелязала съм, че родителите винаги с усърдие възпитават първото дете, а нямат сили за следващите. :)
В Гимназията Наско среща синовете на богатите си съграждани. Вероятно желанието му да бъде като тях го вкарва в движението "РАТНИК", което много скоро напуща, за да не участва в погромите и чупене на стъклата на еврейските магазини, което се оказва главната им задача.
Това кратко членство поставя още два крайпътни камъка на съдбата му: черно петно в досието и съчувствие към евреите. Впоследствие се жени за една красива еврейка от Бургас. Бих казала НАЙ-красивата, ако не беше скромността ми.
Да не забравя ДРУГ много важен момент – ИМЕТО на героя от любимата в детството книга на Южен Сю "Скитникът евреин" – Ахасфер, е прието за литературен псевдоним в Стършел и измества всички останали имена. Така той става за всички ни АХО, и дори ние със сестра ми още от деца се обръщахме така към него, както и всички приятели.
Може да се каже, че именно АХОТО е най-истинската от всичките му самоличности – Наско, Джавката, Джефри, Борис Априлов – и другите Стършеловски псевдоними.
Така че НЕКА зададем въпросът иначе: Кой е АХОТО?
АХОТО е ЛИСКО. Истинският ЛИСКО! – непокорен, любопитен, неудържим, весел, извор на закачки и безконечен хумор...
Книгите за Лиско не са просто ДЕТСКИ приказки и измишльотини. Те са буквално автобиографични книги за живота НИ в НАШАТА гора, от която НЕ НИ беше позволено да излизаме и "ДА ВИДИМ СВЕТА!"
"Важното е винаги да се връщаш", казва Лиско в едно от пътешествията си.
Всяко от приключенията му разказва отново и отново за порядките в Нашата гора, показва ни напълно РЕАЛНИ събития и същества; където и да ги срещнe Лиско – ние веднага ги познаваме.
Лиско е ВИНАГИ свободен, даже ако някой го плени.
Стреми се той да излезе на свобода, да прави това, което обича, да променя онова, което не харесва, да помага на загазилит е, да попречи на злодеите... Лиско обикновено успява... нали именно затова е приказка!... :)
Лиско безпогрешно разпознава Злодея и веднага е готов да се пребори с него, дори когато се бои – и това, пък, е Ахото. Разбира се, неговата съпротива беше напълно пасивна, ЧРЕЗ КНИГИТЕ СИ. Той безспир говореше, осмиваше – и пишеше.
Беше най-свободния човек в България, предполагам. По някакъв начин успя да се измъкне от Системата.
Лиско, също като Ахото, не може без публика! Съпровождат го в неговите бягства разни ин тересни чешити или странни приятели, но НИКОГА не са до него, когато положението се напече!... Едновременно силно привлечени от личността и начина на живот на Вечния скитник Лиско – но и постоянно живеещи в ужас от онова, което ТОЙ ще измисли, каже, направ и след малко; страхливи, неверни, дори подлички – но винаги запленени от него, безсилни да го напуснат дори когато го ненавиждат!...
Такива бяха и приятелите на Ахото. Имаше и хитреци като Димби, и страхливци като Домби, и Проклетници като Чими, но най-много бяха практичните мечтатели като магарето Мокси – които с готовност тръгват КЪМ МОРЕТО, но стигат... САМО до Хълма на Медните сокове, на крачка от целта, откъдето ЧУВАТ шума на морето, докато хрупат любимите си... магарешки тръни.
Какво ни крепеше ТОГАВА да живеем, да не се отчайваме и губим надежда? Мисля, че МЕЧТАТА! Мечтаехме, че един ден всичко в Нашата гора ще се промени; ще можем да излизаме - и да се връщаме; ще виждаме Света когато си поискаме... Акулите с великите им рождените дати ще се... опитомят? Квадратните същества ще смекчат силуетите си... или поне мозъците? Ахото доживя да усети сладостта, че МАЙ–МАЙ... мечтата му вече се сбъдва? Че Нашата гора се слива със Света? Акулите от врагове – се превръщат в съратници, в интелигентни, макар и доста зъбати делфинчета?
И той с ентусиазъм се включи в превращението... (НЕ ИЗВРАЩЕНИЕТО!)
Точно тогава аз го изтеглих в един напълно различен свят.
В началото беше безпределно щастлив! Той най-естествено вече БЕШЕ ИЗВЪН Нашата гора! Живееше на крачка от морето, в един свят без зима, който не го закачаше, не препятстваше свободата му по никакъв начин. Всяка сутрин ПРЕСКАЧАШЕ до морето, връщаше се и сядаше да пише. ДОРИ И ТАМ срещна хора, които го познаха на улицата по лице, зарадваха му се, обичаха книгите му... И постепенно – точно както в стиха на Валери Петров "Днес си имам часовник, но нямам мечта!..." – всичко загуби очарованието си. Нямаше ги там Мокситата, Димбитата, Домбитата, Чимитата, нито дори Акулите и Квадратните същества, за да се бори с тях и да ги надхитря. Завърна се няколко пъти да ги потърси обратно в Нашата гора – но като в тъп сън – тя вече не беше НАШАТА, а някаква съвсем друга, чужда. Без ограничения, но и без приятели, без Мечти!!!
Вместо за Море и Свобода – хората мечтаеха за Магарешки тръни, или поне за насъщния!... Разединиха се, намразиха се приятели с приятели.
В тази песимистична трагедия имаше едно единствено хубаво нещо: че Ахото умря!
Той почина на 10 април 1995 г.
Не доживя да види пълната разрухата на СВОЯ свят!
Не видя любимите си брегове – превърнати в бетонени полета за Магарешки тръни!
Не видя триумфа на Квадратните същества, не го срази разцвета на Квадратната цивилизация.
Не разбра за бягството на Делфините, че дори и на Сините акули!
Не нагази в блатото на Медузите и мазутните локви на някога СВОЕТО любимо море...
Не доживя да мине непознат по улиците, хората да не помнят името му, издателствата да не печатат книгите му, театрите да не играят пиесите му...
Помня последния ден преди смъртта му. Поднесохме му любимия десерт – крем карамел. Изяде половината и каза: – А това си го оставям за утре!
Не оставяйте любимите си кремове за утре! Понякога то не настъпва.
По-късно Ахото се отнесе в някакво странно състояние. Макар да лежеше безмълвно, беше кръстосал крак връз крак, с едната ръка обгърнал главата си, подръпваше косата над дясното си ухо – тъй познат за мен жест!... Беше щастлив и оживен, явно се намираше сред приятели и почитатели. Ръкомахаше леко в подкрепа на думите си – чаровник, какъвто го помня. Усмихнат, доволен, явно беше в чудесна компания!
Това продължи дълго.
На другия ден внезапно дойде в съзнание, погледна ме съвсем разумно и понечи да заговори. Но нещо привлече погледа му право нагоре над леглото, разшири очи и разтвори устни в няма почуда пред нещо неочаквано и удивително!... Каквото и да беше – то го привлече и отведе след себе си, все така смаян и запленен.
Надявам се силно да е в по-добра компания, сред любими приятели и съмишленици, да обсъждат и коментират нещо прекрасно, а не промените, настъпили с нас!...
Много приятели загуби през живота си – от най-любимите. Други се изгубиха по "стълбицата нагоре" – пътищата им се разделяха и той не ги търсеше повече, макар да си оставаха приятели.
Някои го предаваха в малки смешни предателства, покрай професията или забавленията.
Куриозно е, че най-верни му останаха жените – макар към тях да беше най-неверен! Около него винаги имаше поне една: публика и слушател на приключенията му.
Все пак винаги остана верен – по своему – на майка ни, която беше и най-предания му слушател.
На няколко пъти ми е казвал, че никоя не може да замести майка ни, когато има нужда да разговаря. "– Бе КАК тя може да говори за всичко, кажи бе, Джина? Нищо и никаква необразована бургаска фризьорка – смайвала е абсолютно всички събеседници: писатели, художници, професори, журналисти – всички оставаха гръмнати! КАК го прави, кажи ми?"
Тя го надживя само с няколко месеца.
(В Сливенския театър, 1976 г.)
Та КОЙ е Борис Априлов?
За мен си остава един непознат. Търся го днес сред книгите му и съм поразена от онова, което е носил в себе си!
Жал ми е за всички онези хора, които не са прочели, нито някога вече ще разгърнат прекрасните творения, които минават през ръцете ми, докато пренареждам архива му! Виждам ги бедни, сиви, загрижени за дребните, или дори едрите неща – и в неведение какво съществува в Света редом с тях. А вече няма кой да им го покаже...
(В двора на ул. Добруджа №2, верандата на бившата редакция на в-к Стършел...Позира на професионален фотограф – по онова време цигарата е признак на висок интелект!...)
Аз, всъщност, исках да разкажа смешните епизоди, които помня. Защото "на сцената" на живота Ахото беше извор на непрестанни шеги и хумор, които дори не измисляше, а буквално разцъфтяваха на езика му от самосебе си. Това ставаше толкова спонтанно, че много от историите се разказват като истини за него – както например обяснението му ЗАЩО не е избягал от България: Защото съм много късоглед! Няма да мога да видя дали вече съм прескочил границата!
Или във влака, на път за ежемесечното му дежурство като драматург в Сливенския театър, разговаря с човек в работнически дрехи. Казва му, че пътува за театъра в Сливен. Спътникът му се интересува кой е – дали не е известен артист. Ахото спонтанно отговаря, че е Стефан Данаилов. Събеседникът му изразява недоверие – защото е гледал "На всеки километър" – и той не изглежда така! Без да му мигне окото, двойно по-възрастният Ахо казва, че сега е без грим и затова не могат да го познаят.
Вместо да се усъмни – почитателят вади 50 (тогавашни) лева и му ги връчва с думите: – Еее, ЕВАЛА! Винаги съм казвал, че ако срещна Никола Деянов – ще му дам 100 лева!!! Но имам само 50! Тогава вече напълно смутеният Ахо дълго убеждава разпаления си спътник, че само се е шегувал, и УВИ!, не е Стефан Данаилов! Човекът остава безкрайно разочарован.
***Друга случка: Ахото ме среща на улицата, в компанията на моя колежка - красиво младо момиче. Аз шеговито казвам: Миленче, запознай се с най- добрия български писател! Ахото подава сериозно ръка и казва: Приятно ми е! Николай Хайтов! :)
***Ахото среща приятел, който му демонстрира новата каишка на кучето си – Ето, отпущам – и то се отдалечава колкото желае, а когато искам да се върне – набирам обратно каишката!... – Ееее! Ти си като Горбачов, бе! – е реакцията на Ахото.
***На яхтата АХАСФЕР има голяма група приятели, между тях – две млади чехкини, които през смях молят да ги закара до Чехия! Ахото отговаря съвсем сериозно: Ааа, за Чехия ние пътуваме само с танкове! :)))
***Когато пуска яхтата за първи път на вода – задължават го да сложи и български флаг, макар че никога не позволиха да излезе извън крайбрежната ивица. След кратка обиколка Ахо се връща и страшно развълнуван разказва как яхтата се държи на вода, с каква лекота и красота плува, но най-интересното било, че знаменцето вместо да се развява назад, се вее напред, ПО-вятъра!
***Разглеждаме стари селски къщи, защото мечтаехме за такава. Един собственик ни натрапва силно презираната от нас "механа" в мазето, като я нарича "комитетската стая", с пушката на Левски, сабята на Ботев и подобни. Аз наивно питам дали НАИСТИНА е комитетска стаята. Ахото се обажда отегчено: – Не бе, Джина, само е строена с комитетски пари!
***Кръстих първата си дъщеря Априла, беше бебе, когато се случи: Живеем в апартамент до двора на Английското посолство. Веднаж Ахото загледан през прозореца ме пита: Кажи, обичаш ли дъщеря си? Аз отговарям "Да!"; – Ама много ли? "Дааа!"; Е, ако толкова много я обичаш – отиваш и я пускаш отдругата страна на оградата! Там ще се погрижат за нея!
***Ахото беше маниак на капитански шапки, но нямаше оригинална, а само някакви подобия. И не щеш ли – един ден среща в Бургас Петьо Пандира, познат от детството оригинален чешит и лумпен – с истинска капитанска шапка, за каквато Ахото цял живот си е мечтал. Със затаена завист го пита да не би да е забогатял. Петьо триумфално казва ДА, защото сега е конферансие на Лили Иванова! Ахото пита зачудено – Че КОЯ е тази Лили Иванова? Петьо отговаря: Как бе, най-добрата българска певица! Ахото: Така ли? Не съм я чувал. Петьо: КАК да не си я чувал! Всички я знаят! Ахото: Ааа, така ли? А аз да не я знам... – и си тръгва. Петьо от яд сваля шапката от главата си и я удря с все сила в земята.
(Наздраве! – юбиляр на 55 в 1976, Сливенския театър. Постановката "Пътуване за Мозамбик")
Автор: Джина Василева
Снимки: Джина Василева ~ личен архив