"Лъжецът има много приятели, но води съществуване в огромна самота."
За това какво всъщност залагаме на карта, когато лъжем, какво печелим и какво губим, опитвайки се да вкараме в заблуждение близките си, пише Ейдриън Рич в есето си от 1975 "Жените и честта: Някои бележки за Лъжата". Определяна от критиците за една от най-влиятелните поетеси през втората половина на ХХ век, тя става известна най-вече с книгата си "За лъжите, тайните и премълчаното".
(16 май 1929 г. ~ 27 март 2012 г.)
Лъже се с думи, но се лъже и с мълчание.
Лъжецът живее в страх да не загуби контрол. Дори и не желае връзка без манипулация, тъй като да бъде уязвим пред друг човек за него означава да изгуби контрол.
Лъжецът има много приятели, но води съществуване в огромна самота.
Лъжецът често страда от амнезия. Амнезията е тишината на несъзнаваното.
Да лъжеш по навик е начин на живот, това е загубата на контакт с подсъзанието. То е като да пиеш приспивателни таблетки, за да си осигуриш комфортен сън, но по този начин заличаваш сънищата. Подсъзнанието желае истината. И престава да говори на този, който желае нещо различно от истината.
Няма нищо просто или лесно в идеята за истината. Истината не е едно нещо, или пък система. Истината е развиваща се комплексност. Шарката върху килима е само повърхността. Когато се вгледаме отблизо, или ако самите ние сме тъкачи, започваме да се учим от множеството малки нишки, които не се виждат в цялостната картина, както и от възлите на обратната му страна.
Ето защо усилието да се говори честно е толкова важно. Лъжата обикновено се опитва да направи всичко по-просто – за лъжеца – отколкото е в действителност или отколкото трябва да бъде.
Лъжейки другите, в крайна сметка лъжем себе си. Отричаме важността на някое събитие или нечия личност, и по този начин се лишаваме от част от живота си. Или използваме една част от миналото или бъдещето, за да отсеем други. По този начин губим вяра дори в значението на собствения си живот.
Подсъзнанието иска истината, също както и тялото. Сложността и плодовитостта на сънищата идват от сложността и плодовитостта на подсъзнанието, което се бори, за да удовлетвори това желание.
Жените са били подлудявани, заблуждавани в продължение на векове от омаловажаването на техния собствен опит и техните собствени инстинкти в една култура, която признава само мъжкия опит. Истината на телата и умовете ни е била обгърната в мистерия. Ето защо имаме основно задължение помежду си: да не накърняваме чувството си за реалност в името на спокойствието на другия, да не се опитваме да се заблуждаваме една друга.
Жените често са се чувствали като невменяеми, поради отцепването на истината от техния реален опит. Нашето бъдеще зависи от здравия разум на всяка една от нас, и затова имаме огромното задължение, което се разпростира отвъд личността, доколкото сме способни да описваме нашата реалност напълно откровено една на друга.
Когато една жена изрича истината, тя създава възможност за съществуването на повече истина около себе си.
Възможностите, които съществуват между двама души, или между една група от хора, са един вид алхимия. Те са най-интересното нещо в живота. Лъжецът е човек, който държи да се пренебрегват тези възможности.
Когато една връзка е основана на манипулация, от нуждата за контрол, тя се превръща в тъжна, изпълнена с конфликти драма, която престава да бъде интересна. Изпълва се само и единствено с повторения, където възможността за човешки взаимоотношения спира да съществува.
И не става въпрос, че за да имам достойни взаимоотношения с другия трябва да разбера всичко за него, или да му съобщя всичко наведнъж, или да съм наясно предварително относно всичко, което трябва да му кажа.
Това означава, че през повечето време съм нетърпелив и копнея за възможността да споделя, да изкажа. Тази възможност може да изглежда плашеща, но не е разрушителна. Тогава се чувстваш достатъчно силен, за да можеш да чуеш и колебливите и неориентирани слова на другия. Това, че и двете страни знаят, че се опитват, през цялото време, разширява възможностите за автентичност между тях.
Ние приемаме толкова много от нещата във Вселената на доверие. Казваш ми: „През 1950 живях на Бейкън стрийт в Сомървил“. Казваш ми: „Двамата с нея бяхме любовници, но от месеци вече сме само добри приятели“. Казваш ми: „Навън е 17 градуса и грее слънце“. Защото те обичам, защото няма дори и сянка на съмнение за лъжа помежду ни, аз вземам всичко това на доверие: адреса ти преди двадесет години, отношенията ти с някой, който само съм зървала веднъж, времето тази сутрин... Аз си изграждам несъзнателните тънки нишки на доверието при изявления като тези, направени така недвусмислено, без сянка на опит за заблуждение. Аз ги вграждам в мозайката на моя свят. Разрешавам на моята Вселена да се променя за минута, по значим начин, въз основа на нещата, които си ми казал, въз основа на моята вяра в теб.
Когато открием, че някой, на когато сме имали доверие, не го заслужава, това ни принуждава да преразгледаме Вселената, да поставим под въпрос цялата си концепция за доверието. За известно време се скриваме в някоя мрачна дупка, или горим в пожар, пренасяме се в света, съществувал преди да дадем на нещата имена, в света, преди да съществува нежността, озоваваме се много близо до безформеността.
Лъжата е кратък път към другата личност.
Истината, честността, не е нещо което извира от само себе си, тя трябва да бъде изградена между хората.
Истинността навсякъде означава повишена сложност. Но това е еволюционнo движение.
Снимки: ThoughtCo, The New Yorker
