Звездите - далеко, хората - малко, че и глупави
Астрономът всяка вечер излизал да наблюдава звездите – това било съвсем нормално, защото неговата професия могла да се упражнява само през нощта. И както ги наблюдавал, паднал в един дълбок кладенец, откъдето било невъзможно сам да се измъкне. Дълго надавал отчаяни викове за помощ. Вярвал, нали е кладенец, все пак ще минат жадни хора, ще му помогнат.
На разсъмване спрели двама минувачи:
– Какво си завикал отдолу бе – запитал единият. – Каква работа имаш там?
Падналият им обяснил естеството на своята професия.
– Абе, серсемино! – обадил се вторият. – Как ще забележиш и различиш далечните звезди, като не можеш да различиш пътя от ямата ей тук, на близката земя, дето е носът ти?
– Но един ден ние ще ходим до звездите и оттам ще идват тук при нас – опитал се да обясни астрономът. – Както ние виждаме звездите, така и оттам ни виждат.
– Тогава нека дойдат отгоре да те освободят – отговорил първият и почти се готвел да тръгне.
Но вторият проявил човещина:
– Чакай, нека да го извадим, защото иначе мърси водата, от която ще пием.
Ето как личната полза породила човещината.
Изображение: Моята библиотека
