„И късно - за любов… и пусто - за усмивки… тез, що очакваха, умряха от печал.“
Последният знак, че е жива е неин текст в дневник от 9 юли 1974 година. Тялото й е открито през август в дома й, заедно с дневника, разтворен на масата. По трупа има следи от насилие, но поради горещините вече е полуразложен. Погребана е на 9 август в Централните софийски гробища. Досието й не е намерено и досега.
Яна Язова е една от най-трагичните и най-мистичните творци в българската литература. Със странната си и до днес неразгадана смърт, повод за безбройни догадки и спекулации, с изчезването на оригиналите на неиздадените й романи, писани в периода 1944-1974 г., с намесването на името на Николай Хайтов в трагичните събития, интересът към личността й периодично се възбужда в медийното пространство.
Младата Язова завършва Първа девическа гимназия в София през 1930 и „Славянска филология“ в Софийския университет през 1935. Специализира в Сорбоната през 1937 -1938. Публикува стихове, разкази, статии, пътни бележки в периодичния и литературния печат. Отказва да се присъедини към писателите, които след 1944 г. приемат т.нар. „социалистически реализъм“ за свой художествен метод. В стиховете на Яна Язова се появяват образи от социалното дъно – гамени, просяци, циганки, проститутки. Поетесата прониква в психиката на социалните низини и предусеща гнева и озлоблението, които ще разрушат устоите на обществото. Както в лириката, така и в прозата си тя проявява влечение към психологичното.
Яна Язова създава и първия исторически роман с небългарска тематика – „Александър Македонски“. За целта тя посещава Сирия, Египет, Палестина, Турция. Книгата е завършена до края на 1944 г., но от нея са отпечатани само 8 коли. Наборът изгаря при бомбардировките над София , когато е уцелена печатницата. По-късно издателят Петър Атанасов е осъден на смърт от т.нар. „народен съд" и е убит. Така бурните политически промени захвърлят в забрава интересното произведение.
Обречена на изолация и принудително мълчание в продължение на три десетилетия, тя успява да надмогне несправедливия жребий и през тези години създава книгата на своя живот – историческата трилогия „Балкани“. Романите „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“ са широко епично платно за национално-освободителното движение на българите в края на османската власт. Трилогията е завършена през 1962. Предложен е приживе от авторката за печат романът „Левски“, който макар и препоръчан с високи оценки от писателите Димитър Талев и Георги Томалевски, е отхвърлен, защото тя отказва да се покае пред комунистическия режим и да напише стихотворение за Георги Димитров. По-късно, 13 години след смъртта на писателката, романът е отпечатан, подготвен по чернови, тъй като оригиналите изчезват мистериозно.
В стиховете й, наситени с екстатични изживявания, с разпокъсани халюцинаторни видения и болезнена тоналност, можете да откриете тежестта на духовните терзания на твореца Язова, които са актуални и до днес.
В ТИНЯТА
Нарочено страстно цигулките пеят,
разпуснах безмълвна прозирен воал...
и впитите в мене очи – те пак пламенеят!
Цигулките ронят безгласна печал.
Обжегва ги страст... и ръце се простират...
В уста ми се впиват пияни уста...
Горещи и алчни ме пръсти допират...
Усмихвам се жалко... Заглъхна нощта.
На пладне едва се от одъра вдигам.
Натегнали клепки, в устата горчи...
И с поглед забулен едва придостигам
пречистата радост на дневни лъчи.
Оглеждам се робко... Усмихвам се бледно.
Отдавна веч огънят в мен не гори.
Протягам ръце си и казвам му ледно:
"Нощта е изминала. Дай ми пари!"
И всяка нощ свяст и печал упоявам.
Отдавна спи огън в гърди... не гори...
И нищо не се сещам, когато пропявам
над всички бездушно и ледно: "Пари!"
КРАЙ КАНАЛА
По тия дълги булеварди тихи и безлюдни
вървя, където скришом в сенките им двама
се срещнахме... Луна ни свети, сенки вардят будни –
теб нежно влюбен, тих, а мене – горда дама.
И под ръка вървяхме ние нощем край канала
по суха пръст, по кал, по много, много сняг;
и в дънотому чакахме зората лека, бяла.
А днеска лешояди пълнят тоя бряг.
Вървя, вървя и закъснели, редки минувачи
ме спират и ми казват глупави лъжи;
но и пред тях смутена и отчаяна ще се разплача:
– Ах, вече колко много, много ми тежи!
НЕВЕРНИЦА
Когато след пладне приседна на прага
и чакам си стария мъж,
плета си чорапите вълнени, що ги и лятос обува,
и младото тяло, сякаш, тръпне от вечерна влага,
а вълната моите сълзи е гълтала не по веднъж –
и китки в градината не късам и нищо не ми се и чува...
Когато след пладне приседна на прага,
мини ми кажи, че ти много ме любиш...
Тъй плахо, с бърз поглед, кат моето робство тук, мрачен.
Ще видя, нехайно уж, клета, че аз съм ти драга,
Глава ще забия в чорапа, като че искам да кажа: "Ти себе си губиш
със мене, омъжена." А огън – в моя поглед вторачен.
Треперя по-бавно да минеш: клуп след клуп сбъркана нищя...
Пръсти несръчни ще пуснат железните куки.
Но в твоето мило лице не ще се загледам аз нито веднъж,
че сухата моя съседка ни гледа от срещната къща;
но идва нощ, тя ще запуши и всички съседки пролуки...
Но идва нощ... И привечер още приспива ми стария мъж.
КОШМАР
Аз зъзна и лазят ме ледени тръпки.
Извиках – и никакъв звук!
Не дебне ли някой? – Страхливите стъпки
Безшумно отекват се тук.
Огризани пръсти в коси ми се вплитат.
Кой... кой е за мен? Глава се сковала, гърди не туптят.
Тамянени пари ме цяла облитат –
и устни сковани уста ще допрат!...
Аз гасна... Нощ непрогледна ли вече настана?
Извиках... и тежи ми клепки се вдигат от сън.
Лениво там някъде бие камбана –
опява ли някого нейният звън?
БЕДНИ ДУМИ
Изсипах в торбата паничката с няколко лева,
присвих си безцветните, скъсани вече поли
и седнах на пътя – пък, ето го, среща запява
с гъдулка безкракия просяк под гръм и коли.
И мисля тогава: "Какво ли пък има да свири?"
Тъй смешно, дочувам едва – говори за мен:
по шумните улици, кой просекиня ще дири? –
че иска той хляба си с мед да яде разделен.
Ръмжат разтреперани звукове, после пискливи
се борят неравни, квичат под каруци, коли.
Навярно той няма и пръсти, че свири с ръце треперливи.
А може би страшно го нейде в сърцето боли.
И мисля си аз, срещу него ли пак да остана,
или пък в парка да ида в тоз вечерен час?
Мъже и жени – прилепени отзад шадравана...
Очи са ми пламъци – тънка не съм ли и аз?
Безкракия хлъцна, спря – може би скъса се лъка.
А може би никой в паничката лев не хвърли...
Дали пък го моята мисъл попари, и жажда и мъка,
а може би паднал е вече под пълните с пясък коли...
Това са за него богати в смъртта колесници,
а мойто моминско легло е на градския ров.
Наоколо удрят по камъни две патерици...
Наоколо чувам как търсят те мойта любов.
ОТВЪД
От мен до Оня свят се е белеел винаги тоз кратък път.
Таз права жица и по кея аз ще си замина.
А никой не е вдигал и врата помежду мене и Отвъд.
Та слушам птичи гласове по цъфналата му градина.
Със вълнен шал грижливо майка ми усука моите уши,
и прати ме да пратя снежни хора с тия слаби плещи.
Аз паднах под лютивата мъгла и мраз и плач ме задуши.
Тогава онзи глас за първи път повика ме отсреща.
Отвъдното, във бяла рокля, припкаше по моето поле.
Захапе мак - и черни, хубави очи към мен обръща.
„Ела да си играем, – викна тя, – но бърже, нямаш ли криле?
Да пратя ли кола? Колата ми, която се не връща?”
Пораснах скрита, хубава, но вместо поглед имах си мъгла: -
тя милия ми ослепи и той загуби моята къща.
Примами го Отъдното, докоснаха се топлите чела
и го поведе тя натам, отгдето никой се не връща!
И ослепял от лютата мъгла на моя поглед, тя го взе,
целува спуснати клепачи, той печално я прегръща.
Аз скочих с вик, но щом я чух – сковаха ми се ядните нозе: –
„Да пратя ли кола? Колата ми, която се не връща.”
По жълтите ми бузи капят вече посивелите влакна.
Изгнилия език сред черна дупка фъфли и проклина.
Очите ми сълзят, зави ги болката под огнени платна
и с трети огнен крак поех напред по бялата пъртина.
И пак ме спря повикване, – мъглите с остър меч навред разпра.
Изхълцах аз изплашено и патерицата прегръщам,
и връщам се назад, та бързо всичките си мъки да сбера,
че иде нейната кола, която нивга се не връща!
ОБРАХМЕ ПЛОДОВЕТЕ НА ЧЕРЕШИТЕ…
Обрахме плодовете на черешите,
червените ябълки и жълтите круши.
По сухия въздух пепелта шета.
Защо тъй унило ме гледаш и слушаш?
Черешите ставаха ярко червени
и ти ме увлече кат пролетна хала.
Но скоро дъждът ще затъпче пред мене
и вятър, и прах, и листа пожълтели.
А в зимния въздух, сняг, бури зловещи –
над преспи дълбоки син вятър ще духа.
Кажи, различаваш ли круши, череши?
Все дънери черни, все дънери кухи.
По материали на literaturensviat.com; slovo.bg; bg.wikipedia.org
Снимка (заглавна): Яна Язова, около 1930-те години, в архива на проф. А. Балабанов. Източник- ДА „Архиви“
