„Красотата е като алкохола или като удобствата, свиквате с нея, преставате да я забелязвате.“
Творчеството на френския писател и медик Луи-Фердинан Селин е обект на възхита, обожание и преклонение от велики писатели като Хенри Милър, Кърт Вонегът, Кен Киси и Чарлз Буковски. Споменават го многократно в произведенията си, признавайки, че той е един от източниците им на вдъхновение. Неговият роман „Пътешествие до края на нощта“ е признат за „една от стоте най-велики книги на всички времена“.
Селин пише в много мрачни краски, откровено, неподправено и екзалтирано. Прословут е с новаторския си стил и антивоенни позиции. От друга страна е критикуван за антисемитските си изявления по време на Втората световна война.
Най-важните му романи са „Пътешествие до края на нощта“ от 1932 и „Смърт на кредит“ от 1936, свързани с Първата световна война и с разпада на човешкото в екстремни условия.
Излишно е да си правим илюзии, хората нямат какво да си кажат, те говорят само за своите си болки, това е ясно. Всеки за себе си, земята за всички. Опитват се да се отърват от болката на гърба на другия, по време на любов, обаче не се получава, болката им остава, цялата, и тогава започват отново, още веднъж се опитват да я пробутат някому. „Хубава сте, госпожице“, казват. После животът ги завърта, до следващия път, когато пак ще опитат със същата хитринка. „Много сте хубава, госпожице!…“ А междувременно се хвалят, че са успели да се отърват от болката си, но всички знаят, нали, че не е вярно и че цялата болка са си запазили за себе си. И понеже докато играят тази игра, остаряват, а с възрастта стават все по-грозни и отблъскващи и вече дори не могат да прикрият болката си, поражението си, накрая мръсната му гримаса се лепва на лицето им, нужни й са двайсет, трийсет години и повече, за да им се изкачи от утробата на лицето. За това служи човекът, само за това, през целия си живот да си изработва гримаса, че и невинаги му се удава да я довърши, толкова е трудоемка и сложна гримасата, която трябва да направи, за да изрази истинската си душа, без да я загуби.
Никой не може да устои на музиката. Като няма какво да прави със сърцето си, човек охотно го подарява. А в дъното на всички музики звучи мелодията без ноти, създадена специално за нас, мелодията на Смъртта.
Всички мисли водят към смъртта.
За своите душевни съкровища лудите ни говореха с множество ужасени гримаси или със снизходително и покровителствено изражение, като някакви могъщи и придирчиви администратори. За всичкото злато на света не биха излезли от главите си тези хора. Лудият, това са обикновените човешки идеи, но добре затворени вътре в главата. Светът не преминава през главата на лудия, и ето. Превръща се в езеро без река затворената река, в зараза.
В умората и самотата божественото у хората излиза на повърхността.
Мъката е като ужасната жена, за която сме се оженили. Може би е по-добре да я обикнем поне малко, отколкото цял живот да се скапваме да я бием. След като е ясно, че няма да я усмъртим, нали?
Мъката лесно се излива, докато удоволствието и нуждата са по-скоро срамежливи.
Тъжно нещо са хората, които си лягат да спят, видно е, че не ги е еня, дето светът върви, както върви, видно е, че не се опитват да разберат защо сме тук. Все едно им е. Спят както дойде, до един са надути, безмозъчни и дебелокожи, американците или ние. Съвестта им е винаги чиста.
Най-лошото е, че се питаш как утре ще намериш сили, за да продължиш да правиш това, което си правил вчера и толкова предишни дни, откъде ще намериш сили за тъпоумните действия, за хилядите безрезултатни намерения, за опитите да се измъкнеш от потискащата нужда, опити винаги неуспешни и за сетен път доказващи, че съдбата е неумолима, че ще продължаваш всяка вечер да се сгромолясваш в подножието на стената, затиснат от това утре, което става все по-несигурно, все по-противно. А може би и възрастта идва, издайницата, и ни заплашва с най-лошото. Нямаме вече музика в себе си, за да накараме живота да танцува, там е работата. Младостта е умряла там, на края на света, в безмълвието на истината.
Истината е безкрайна агония. Истината на този свят е смъртта. Налага се да избираме, смърт или лъжа. Аз самият никога не съм могъл да се убия.
Може би точно това търсим в живота, само това и нищо друго, най-голямата възможна мъка, за да намерим себе си, преди да умрем.
Не е достатъчно да си кажеш: „Нещастен съм.“ Трябва и да си го докажеш, за да се убедиш окончателно.
Зеленчук, това е животът.
Това, което ни трябва всъщност, за да сме в нещо като мир с човеците е да им позволяваме при всички обстоятелства да се проснат, да се овалят в малоумните си самохвалства. Не съществува интелигентна суета. Тя е инстинкт. Не съществува и човек, който да не е преди всичко суетен. Ролята на възхитено кошче за отпадъци е, кажи-речи, единствената, в която човек търпи човека с известно удоволствие.
Образованието ви променя, то е гордостта на човека. Не е зле да се мине през него, за да се навлезе в същността на живота. Преди това човек само се върти околовръст. Смята се за способен, но се препъва от нищо и никакво. Прекалено много мечтае. Плъзга се върху думите. Не е това. Това са само намерения, привидности. Друго му трябва на решителния човек. Аз с моята медицина, без да съм много надарен, все пак се бях поприближил към хората, към животните, към всичко. Сега ми оставаше само открито да се хвърля в мелето. Смъртта тича подире ви, принуден сте да бързате, а докато се лутате, трябва и да ядете, че и да преминете отдолу под войната отгоре на всичко. Много нещо трябва да свършите. Не е лесно.
През живота си никога не съм гласувал. Винаги съм осъзнавал, че идиотите винаги са мнозинство и е сигурно, че ще спечелят.
Интелектуалното безсилие те обрича да мразиш без никаква целенасоченост. Да се Пукаш от нелогичност, суета и невежество.
Като се спрем например на начина, по който се образуват и изричат думите, то виждаме, че фразите ни не устояват на катастрофалния си слюнчест декор. Механичното усилие на говора е по-сложно и по-мъчително дори от дефекацията. Устата, това венче от подпухнала плът, което се гърчи и съска, вдишва и вилнее, изпуска какви ли не мазни звуци през смрадливата преграда на зъбния кариес, какво наказание! И точно туй нещо ни заклеват да превърнем в идеал. Трудно е. След като представляваме просто торби с топла и недоизгнила карантия, винаги ще имаме проблеми с чувствата.
Да се влюбим е нищо работа, виж, да живеем заедно е трудно. Отпадъкът не се мъчи да оцелява, нито да се размножава. В това отношение сме далеч по-нещастни от лайното — настървението, с което поддържаме състоянието си, е едно невероятно самоизтезание. Ама наистина, не намираме нищо по-божествено от собствената си миризма. Цялото ни нещастие иде оттам, че трябва да си останем Жан, Пиер или Гастон на всяка цена, през всякакви години. Тялото ни, травестит от неспокойни и банални молекули, непрекъснато се бунтува срещу жестокия фарс на оцеляването. Молекулите ни искат да се разпилеят из вселената възможно най-скоро, сладураните! Страдат от това, че са само „ние“, че безкраят им слага рога. Ако имахме смелост, щяхме да се пръснем, а то само се пропукваме от ден на ден. Скъпоценното ни мъчение е затворено там, в атомите, в самата ни кожа, заедно с гордостта ни.
Пестиш, като налиташ само на идеята за нещата. Владее ги човек идеите за нещата, може веднъж завинаги да си купи прекрасни, великолепни идеи за нещата... А животът е по-сложен, особено животът на човешките форми. Жестоко приключение. Няма по-отчаяно от него. В сравнение с порочната страст към съвършените форми кокаинът е като залъгалка за началник-гари.
Да пътуваш е много полезно, раздвижва ти въображението. Всичко друго е умора и разочарование. Нашето пътешествие е изцяло въображаемо. Там му е силата.
В крайна сметка защо в грозотата да няма поне толкова изкуство, колкото в красотата? Това е просто един жанр, който трябва да се развие.
Красотата е като алкохола или като удобствата, свиквате с нея, преставате да я забелязвате.
Да си сам, означава да де упражняваш в смърт.
Когато сте достигнали до края на всичко, което може да ви се случи, оставате съвсем сам. Там е краят на света. Дори скръбта, вашата скръб вече не ви отговаря и тогава трябва да се върнете назад, между хората, все едно кои. Не подбирате в такива моменти, защото дори да се разплачеш, трябва да се върнеш там, където всичко започва отново, да се върнеш заедно с тях.
Ако хората са толкова зли, то е може би само защото страдат, а трябва дълго време да мине между момента, когато са престанали да страдат, и момента, в който стават малко по-добри.
Бедността преследва алтруизма с неумолима придирчивост и най-благородните начинания биват безмилостно наказвани.
Жените имат манталитета на прислужнички.
Докато жените на богатите са хубави, жените на бедните са грозни. Ето до този резултат се е стигнало през вековете, без да броим тоалетите. Хубави куклички, добре нахранени, добре измити. Откакто го има, животът е успял да постигне само това. Колкото до останалото, и да се напъва, и да не се напъва, човек неминуемо стъпва накриво, хлъзва се, цопва в спирта, който консервира и живите, и мъртвите, и там си остава. Доказано е. А от толкова векове наблюдаваме животните как се раждат, мъчат и измират пред очите ни, без и на тях да се е случило нещо изключително, освен дето безкрай подхващат същия онзи блудкав провал там, където други животни са го зарязали. Би трябвало да схванем какво става. Неспирни вълни от ненужни същества прииждат от дъното на времето и умират пред нас, а ние си стоим и се надяваме… Не ни бива дори смъртта да осмислим.
Животът е просто подпухнал от лъжи кошмар.
Започвам да се съмнявам в съществуването на други истински постижения на бездънния човешки темперамент, освен войната и болестта — двата безкрая на кошмара.
В края на краищата смъртта е въпрос на няколко часа, дори минути, докато рентата е като мизерията, продължава цял живот.
Животът на хората без средства не е друго освен дълга липса в дълъг кошмар, а човек познава наистина добре и може да се освободи само от това, което притежава.
Законът, това е големият Лунапарк на мъката. Когато беднякът се остави в ръцете му, виковете му отекват през много векове напред.
Бедният на този свят може да пукне по два големи начина — или от абсолютното безразличие на подобните си в мирно време, или от човеко убийствената страст на същите, като дойде войната. Седнат ли да мислят за вас, то е само за да решат как да ви изтезават, за нищо друго! Интересувате ги само облени в кръв, мръсниците!
Ако не си богат, поне трябва да изглеждаш полезен.
Богатият не трябва да убива, за да яде. Той наема хора. Богатият не върши сам зло. Той си плаща.
Чувството на доверие при боязливите същества замества любовта.
Да се довериш на хората, това вече означава малко да умреш.
Умирането също е работа.
Започвах да се питам дали съществуват някъде съвсем страхливи хора… Като че ли за всеки човек може да се открие нещо, за което е готов да умре, случаят, който би му харесал. Тогава отива да умре както може, къде да е…
Смъртта в общи линии прилича малко на сватба.
Щастието на земята е да умреш с удоволствие, в удоволствие… Останалото си е едно нищо, останалото е страх, дето не смееш да си го признаеш, останалото е литература.
Каквото и да разправят и да твърдят, светът ни напуска много преди наистина да си отидем. Някой прекрасен ден започваме да говорим все по-малко за нещата, на които най-много сме държали, с усилие, ако все пак се наложи. Писва ни сами себе си да слушаме… Съкращаваме… Отказваме се… От трийсет години все говорим… Вече не държим ние да сме прави. Напуска ни дори желанието да запазим местенцето си сред удоволствията… Отвращаваме се от себе си… Достатъчно ни е оттук нататък да похапнем, да се постоплим и да спим, колкото можем, по пътя към нищото. За да си възвърнем интереса, са ни нужни нови гримаса за пред другите… Но вече нямаме сили да променим репертоара си. Тъпчем на място. Все още търсим начини и извинения, за да останем с тях, с приятелите, но смъртта и тя е там, зловонна, до нас, сега вече непрекъснато, по-понятна и от игра на белот. Единствената ценност, която ни остава, е дребната мъка, че не сме намерили време да отидем до Боа-Коломб да видим, докато още бе жив, стария ни чичо, завинаги изпял песента си през една февруарска вечер. Само това запазваме от живота, малкото жестоко съжаление. Останалото сме го изпили по пътя с много усилия и труд. Превърнали сме се в стар фенер на спомените в ъгъла на улица, по която не минава почти никой.
В живота човек не се изкачва, а слиза.
Има много здраве, който говори за бъдещето. Само сегашното важи.
Виждам го аз бъдещето… То е нещо като безкрайно голо хоро… А в промеждутъците ще се прожектират филми…
Снимки: Wikimedia Commons, Le Petit Célinien, Fine Art America, Pinterest
