Есенни багри и падащи листа
Октомври е месецът на разнобагрите листа. Пищното им сияние озарява целия свят. Тъй както плодът, листото и самият ден придобиват ярки цветове, преди да угаснат в земята, тъй и годината наближава тогава своя заник. Октомври е нейният гаснещ небосвод, ноември – сетният й здрач.
Към 6 октомври, особено след дъжд или слана, листата започват обилно да падат, ала голямата листна жътва, връхната точка на листопада, е най-често около шестнадесети. Някоя утрин около тая дата пада по-тежка слана, край водните помпи се образува лед и тъкмо в такъв ден, щом се надигне утринният вятър, листата започват да валят далеч по-обилно от дотогава. Политнали надолу в гальовния въздух, дори и да няма вятър, те мигом образуват на земята плътни ложета и килими, повтарящи точно размерите и очертанията на дървото над тях. Има дървета – като младите кестени например, – които сякаш отведнъж свличат листата си, тъй както войникът сваля снаряжението си по дадена заповед; техните още яркожълти, макар и позавехнали листа и от земята все тъй изпускат лъчиста светлина. Нападали са от всички страни при първото по-силно замахване на магическата пръчица на есента, шумолейки като дъжд.
Инак обикновено след влажно или дъждовно време забелязвам колко силен е бил листопадът през нощта, макар още да не е дошло онова раздрусване, което ще разклати и устойчивите като скали кленови листа. Улиците са плътно застлани с трофеите на есента; нападали брястови листа образуват тъмнокафява настилка под нозете ни. А след няколко удивително горещи дни от сиромашкото лято забелязвам, че небивалата жега е основната причина за падането на листата, тъй като известно време не е имало ни слана, ни дъжд. Силната горещина мигом предизвиква узряването и увяхването им, също както предизвиква узряването, омекването и тупването на прасковите и другите плодове.
Все още ярки, най-често на пурпурни точки връз жълт фон както при някои диви ябълки, листата на късните червени кленове застилат земята – уви, тия ярки багри траят само ден-два, особено ако вали. Край пътищата подминавам тук-там съвсем голи, подобни на димни струйки дървета, загубили вече ярките си одежди; но ето че тия одежди, ярки както преди, лежат на земята встрани от пътя, все още следвайки очертанията, които до неотдавна са поддържали на дървото. Бих казал дори, че първо съглеждам тъй сплеснатите на земята дървета, сякаш трайно оцветени сенки, и те ме подсещат да погледна нагоре към клоните, които са носели тия одежди. Всяка кралица би била горда да върви по ярките мантии, които тия галантни дървета са разстлали в калта. Виждам коли да преминават по тях все едно са сенки или отражения и коларите да им обръщат толкова малко внимание, колкото преди на сенките им.
Птичите гнезда по боровинките, храстите и дърветата са вече пълни с увехнали листа. Тъй много са нападали в гората, че катерица не може да притича подир търкулнал се орех, без да бъде чута. Момченца събират по улиците есенни листа, та дори и само заради удоволствието да докосват чистата им, трошлива тъкан. Някои се престарават да пометат пътеките пред къщи до последния листец и сетне зачакват следващия полъх на вятъра да ги застеле с нови есенни трофеи…
Отида ли на реката в деня след най-големия листопад, сиреч на седемнадесети, обикновено намирам лодката си покрита цялата – от дъното до седалките – със златистите листа на върбата, под която е вързана, и тръгвам да греба с шумолящ под нозете ми листен товар. Изпразня ли я, утре ще бъде отново пълна. За мен листата не са боклук, който трябва да бъде пометен, а гледам на тях като на рогозки, подходящи за пода на моята карета. В обраслото с гори устие на Асабит цели флотилии листа се носят по водната повърхност към морето, оставяйки все пак известно разстояние помежду си, ала малко по-нататък, досами брега, стават по-плътни от пяна и скриват напълно водата на около един род обхват под елшите, кленовете и храстите – още съвсем леки и сухи, без ни една отпусната фибра; а достигнат ли някоя камениста извивка, където ги среща и спира утринният вятър, те образуват плътен широк полумесец напряко през реката. Обърна ли носа на лодката към тях и образувалата се вълна ги увлече, как само приятно зашумоляват тия сухи шумки, отърквайки се една в друга! Разклащането им открива за миг водната повърхност. Шумоленето им издава всяко движение на горската костенурка по брега. А надигне ли се вятър, чувам дори да съм по средата на речното корито как с шумолене политат във вихъра му. По-нагоре по течението те бавно кръжат из големите речни въртопи като „Сведените ели“ например, където водата е дълбока и тегли към брега.
А какви само благотворни питиета са на разположение в блатата сега! Какви силни и богати лековити аромати се носят от гниещите листа! Сипейки се връз прясно изсъхналите треви и листа, изпълвайки излаците и канавките, където те чисти и вкоравени са нападали, дъждът скоро ще ги превърне в чайове – зелени, черни, кафяви, жълти, чайове по-силни или по-слаби, достатъчни да предразположат цялата Природа към сладка приказка. Дали ще ги пием или не сега, когато силата им още не е преминала, тия листа, изсушени на медните тави на Природата, са придобили тъй чисти и нежни разцветки, че биха достигнали славата на ориенталските чайове.
Как само са размесени видовете – дъб, клен, кестен, бреза! Ала Природата съвсем не е претрупана с листа – тя е чудесна икономка и знае как да ги стопанисва. Помислете само каква огромна родитба ежегодно се изсипва връз земята! В това се и състои голямата реколта на една година, от която зърнената е само част. Сега дърветата връщат на земята с лихвите каквото са взели от нея. Отбиват от цената. На път са да увеличат плътността на почвата с дебелината на листо. Това е красивият начин, по който Природата си набавя тор, докато аз се пазаря с тоя или оня за цената на сярата и на доставката й. Всички забогатяваме от гниенето на листата. Те ме интересуват повече от английската трева или царевичната реколта. Подготвят девствена почва за бъдещите царевични поля и гори, от които земята крепне. Поддържат плодовитостта на родните ни простори.
Никоя реколта не може да се мери с листата по красиво многообразие. В тях редом с обикновеното жълто на зърното са събрани почти всички известни ни цветове, без да изключваме и най-яркото синьо: ранната руменина на кленовете, греховноалената блескавина на отровната тетра, черничевото на ясена, пищното хромовожълто на тополите, яркочервеното на боровинките, с които като овчи гърбове са обрасли хълмовете. Докосне ги сланата и сетне, при най-малък полъх на настъпващия ден или потръпване на земната ос, започват да падат като същински порой. Земята цяла потъва в цветовете им. Животът им продължава в почвата, чието плодородие и плътност увеличават, и в горите, израстващи от тях. Те лягат ничком, та през следващите години да вдигнат чела, да израснат нависоко вследствие на невидим химически процес, придвижвайки се нагоре с дървесната мъзга; тъй първите плодове на фиданката опадват, та накрай, преобразувани, да окичат короната на извисилия се след години горски монарх.
Приятно е да вървиш по тия току-що опадали, още стегната шумолящи листа. Как красиво се спускат в гробовете си, как плавно полагат тела и се превръщат в пръст – обагрени в стотици разцветки, редящи ложе за нас, живите! Тъй леко и игриво долитат те до сетното си убежище. Не трупат бурени върху си, а весело лудуват над земята, додето изберат къде, додето се спрат на място и, без да поръчват желязна ограда, огласят цялата гора с предсмъртен шепот; някои избират да се спуснат там, където гният човешки тела, и да слеят разложението си с тяхното. Колко много хвърчене, преди да се отпуснат тихо в гробовете си! Те, които са гонили висините, сега безропотно отиват да се превърнат на прах, покорно политат надолу, за да паднат и изгният в подножието на дървото, предоставяйки храна за ново поколение като тях, което също ще гони висините. Те ни учат как да умираме. Питам се ще дойде ли някога времето, когато хората с тяхната прехвалена вяра в безсмъртието ще отпуснат тела с такова изящество и зрелост, когато ведро сиромашко лято ще кастри телата им тъй, както те кастрят косите и ноктите си.
Когато листата падат, цялата земя е като гробище, из което е приятно да се разхождаш. Обичам да скитам и размишлявам над листните тела в техните гробове. Тук няма лъжливи или суетни епитафии. Какво толкова, ако нямаш парцел в Маунт Обърн? Твоят парцел със сигурност е тук някъде в това огромно гробище, осветено в прастари времена. Няма нужда да ходиш по тържища, за да си търсиш място. Тук има достатъчно.
Ленивче ще цъфти и червеношийка ще пее над костите ти. Дърварят и ловецът ще бъдат твоите гробари, а децата ще тъпчат, колкото си искат по гроба ти. Нека повървим из гробището на листата – защото това е и нашето Горско гробище.
Хенри Дейвид Торо
Из „Есенни багри”, Autumnal Tints, 1862
Изображение: en.wikipedia.org
