„Няма дете, което да ме вдъхновява повече от детето, което някога съм била.”
Да започнем от живота
„Да почнем от моя живот, защото обикновено първо задавате този въпрос. Началото бе, когато през ноември 1907 година се родих в една стара червена къща сред ябълкови дървета. Аз бях второто дете на фермера Самуел Аугуст Ериксон и неговата съпруга Хана, по баща Йонсон. Всичко на всичко ние, децата, бяхме четири: Гунар, Астрид, Стина и Ингегерд."
През 1923 г. Астрид завършва училище и заработва в местния вестник. На 18 зачева своето първо дете, напуска дома си и сама се отправя към Стокхолм, където учи стенография и машинопис. През 1931 г. се омъжва за началника си Стуре Линдгрен.
"Заминах за Стокхолм, където учих за секретарка, работих в канцелария, омъжих се и родих две деца. Те бяха наречени Ларс и Карин и искаха да им разказвам приказки. И аз разказвах. Но по онова време още не пишех книги. Мислех си дали да пиша, но реших, че няма. Повечето хора никога не взимат съзнателно решение за това, обаче аз взех. В училище все ми казваха: "Ти непременно ще станеш писателка, като пораснеш", а веднъж дори ме нарекоха на подбив "Селма Лагерльоф от Вимерби". Струва ми се, че подобни спомени донякъде ме притесняваха. През 1941 година моята седемгодишна дъщеря беше на легло с пневмония. Всяка вечер, щом седнех до нея, тя започваше да врънка, както правят децата: "Моля те, мамче, разкажи ми приказка". Един път - бях особено изморена - попитах: "Какво да ти разкажа сега?" Тя отговори: "За Пипи Дългото чорапче". Подхвърли името, без да се замисли, ей така. Не я питах коя е Пипи Дългото чорапче, просто взех да разказвам."
Астрид Линдгрен записва историята през 1944 г., от нямане какво да прави - изчаква да се оправи счупеният й крак. Праща я на издател, а на края на придружаващото писмо добавя: "Поверявам ви този ръкопис с надеждата, че няма да се обадите в социалните служби". Разбира се, получава отказ за публикуване, но вече е започнала да пише втора книга и няма връщане назад. В три последователни години участва в конкурси за детска литература, веднъж се класира на второ и два пъти на първо място, става невероятно популярна и е поканена да работи при организаторите, издателство "Рабен и Сьогрен", при които остава до 1970 година. От 1946 г. нататък издава над сто книги, пише романи, пиеси, радио- и телевизионни сериали и текстове за песни, печели литературни награди по цял свят, бори се за правата на децата, води безмилостни журналистически битки за намаляване на данъците на независимите автори в Швеция и дори успява да прокара закон за защита на животните (Lex Astrid). Много по-съществено от цифрите, рекордите и куриозите обаче е същевременното раждане на братята с Лъвски сърца, Карлсон, който живее на покрива, Емил от Льонеберя, скитникът Размус, Роня, дъщерята на разбойника, и другите чудати и прекрасни образи, всеки от които успява да заживее самостоятелно и да заговори, мъдро и весело, на десетки езици извън Швеция. В собствената си държава Астрид Линдгрен бива удостоена с всяко национално и кралско отличие, с бронзова статуя в стокхолмския парк Тенерлунден и с всеобщото признание - през 1999 г. - за швед на столетието. Но, за разлика от Селма Лагерльоф и за съжаление на всичките й почитатели на петте континента - никога с Нобел.
"Някои от вашите въпроси са по-трудни от останалите. Например: какво се опитвате да изразите в своите книги? Какви схващания се стремите да разгърнете в "Пипи Дългото чорапче"? Как може да се повлияват и възпитават децата посредством детските книжки? Какво би трябвало да съдържа една хубава детска книжка? И така нататък. На всички тях бих отговорила по следния начин: нищо не съм се мъчила да обясня с "Пипи" и останалите книги. Пиша, за да забавлявам детето в себе си и се надявам, че при това други деца също се развличат. А що се отнася до хубавите детски книжки - нямам отговор на това какви трябва да бъдат. Често ме питат дали моите деца или внуци са ми вдъхновение. Моят отговор е, че няма дете, което да ме вдъхновява повече от детето, което някога съм била. Не е необходимо да имаш собствени деца, за да пишеш детски книжки. Единственото условие е някога да си бил дете и да се опиташ да си спомниш какво е. Накрая, аз не си възлагам съзнателно да възпитавам или да повлиявам на децата, които четат моите книги. Единственото нещо, на което смея да се надявам, е, че книгите ми може би поощряват по-човечните, по-жизнелюбиви и демократични възгледи на моите читатели."
През ноември 2001 г. попитали Астрид Линдгрен какво си пожелава за 94-ия рожден ден. "Мир на земята и спретнати дрехи", засмяла се тя. На 28 януари 2002 година тя почина в съня си в своя дом в Стокхолм: отиде си по семплия, ведър и красив начин, по който огря с думи детството на милиони хора. И ако светът, който напусна, понякога все още изглежда уютен и щедър, това със сигурност се дължи и на нея.
Източник: kultura.bg
Снимка: Sweden.se, astridlindgren.se
