Сред руските литературни текстове, посветени на Рождество, знаменитото стихотворение на Борис Пастернак „Рождественская звезда” заема особено място. Написано през януари 1947 г., то е част от „Стихотворения на Юрий Живаго”. Пастернак най-напред изпраща стихотворението си на поетесата В. К. Звягинцева, а през февруари 1947 г., пианистката М. В. Юдина споделя своя възторг от неговата творба: „Вашите стихове ме оставиха без думи… Дори нищо друго да не бяхте написали в живота си, освен „Рождественская звезда”, това щеше да е достатъчно за вашето безсмъртие на земята и небето”.
Отначало стихотворението е наречено „Рождество” и още с появата си е прието за творчески подвиг и истински шедьовър. През годините, „Рождественская звезда” се оказва в центъра на вниманието при изучаване на християнската концепция в творчеството на Борис Пастернак.
(„Рождество Христово”, Эскиз росписи алтарной стены южного придела на хорах Владимирского собора. Нестеров Михаил Васильевич. 1890–1891 гг. Бумага на картоне, гуашь, золото. Государственная Третьяковская галерея)
Витлеемската звезда
Сковал бе студът.
И вятър, и степи.
И за младенеца студен бе вертепа
на скалния рът.
С дъха си го топлеше волът. Тегла
деляха в обора
добитък и хора,
над яслите плуваше топла мъгла.
Кожуси от плява отърсили, в сняг,
в очите с уплаха
от зъбера бдяха
пастирите, вгледани в нощния мрак.
Пред тях беше снежно поле с параклис,
гробове и ритли,
догоре зарити,
и пълна със звездни сияния вие.
А редом, незнайна, преди да се взрем,
трептеше - унило
бедняшко кандило -
звездата, потеглила към Витлеем,
Тя пламна - копа - надалече дори
от свода и бога.
тъй както в тревога
разпалват се снопи и село гори.
Кола със сено с огнелика следа -
тя бе извисена
сред цяла вселена,
тревожна от тая незнайна звезда.
Отблясъкът трепкаше в нощната твърд
и значеше нещо,
съзрял как насреща
тук трима добри звездобройци вървят.
Камилите с дарове бяха отзад
и в сбруи магаренца, дребни и постни,
ситняха в редица по стръмния скат.
И - странна картина на бъдния свят -
напредваше всичко, пристигнало после.
О, мисли, мечти, светове, а сред тях
и бъдни галерии, бъдни музеи,
дела на магьосници, капризи на феи
и сънища детски, и коледен сняг.
И трепет на капещи свещи, и трепети
от великолепен и цветен варак…
… А все по-свиреп беше вятърът в степите…
… и ябълки златни сред златния мрак.
От вейки частично закрит бе вирът,
но другата част през гнезда и през клони
се виждаше; можеха да се съзрат
как бързат осли и камили по склона.
Да тръгнем и ние по правия път,
на чудото р всички да сторим поклони -
успяха пастирите да промълвят.
По пътя от шляпане ставаше жарко.
По яркия сняг, като слюда преди,
зад къщи се мяркаха боси следи.
Скумичеха кучета, сякаш угарки
на свещи съзряли - залог за беди.
Нощта мразовита бе приказка сякаш
и някой от тежките преспи - но кой? -
незримо се вмъкваше в техния строй.
И псетата вкупом подтичваха в мрака
и чакаха нещо с ръмжене и вой.
По същия път през пустинната местност
с тях ангели бързаха в нощния мрак -
незрими от чистата си безтелесност,
но стъпки оставяше босият крак.
Край камъка вече стълпен бе народа.
Разсъмваше. Кедри изникнаха - лес!
- Кои ще сте вие? - попита Мария.
- Пастири и божи посланици, днес
дойдохме хвала да ви кажем и чест.
- Не можете всички. Потрайте на входа.
И в ранните пепелносиви мъгли
тълпяха се стари пастири сърдито,
пешаци и конни кипяха открито,
край каменното водопойно корито
ревяха камили, лежаха осли.
Разсъмваше. Изгревът беше помел
огнището гаснещо на небосвода.
И влъхвите само пропусна през входа
Мария - там в тесния скален тунел.
Той спеше сияещ, гол в яслата груба,
подобно лъч, тъмна хралупа пробол.
И там му заменяха овчата шуба
оселът пръхтящ и лъхтящият вол.
Стояха встрани, в здрача син на обора,
шептяха, налучквайки верни слова.
И някой докосна тук, без да говори,
единия влъхва - извърна глава
и зърна той: гостенка гледа отгоре,
и новата вечна звезда бе това.
Рождественская звезда, 1947,
Превод от руски: Кирил Кадийски, 1990
Картина(заглавна): DC Riggott
