Критическото есе "Традиция и индивидуален талант" на един от най-талантливите поети на 20-ти век е публикувано за първи път в лондонското литературно списание The Egoist през 1919 г. За критиката и духът на поезията, с избрани фрагменти.
Всяка нация, всяка раса има не само собствени творчески, но и собствени критически наклонности; и е дори по-склонна да забрави слабостите и ограниченията на критическите си навици, отколкото на творческия си гений. Без критика, както и без въздух не може; няма да станем по-лоши, ако изречем гласно това, което ни минава през ума, когато четем книга и тя ни възмути или развълнува; няма да станем по-лоши, ако критикуваме собствения си дух и неговите прояви в нашите критически творби. Един от фактите, който може да изникне на бял свят при този процес, е склонността ни, когато хвалим някой поет, да изтъкваме онези негови страни, които най-много го отличават от останалите. Мислим, че в тези аспекти или в тези страни от творчеството му ще открием индивидуалното, което носи своеобразната му същност на човек. Ние говорим със задоволство за отликата на поета от неговите предшественици, стремим се да уловим нещо, което можем да изолираме, за да му се наслаждаваме. Но ако подходим към поета, освободени от този предразсъдък, често стигаме до извода, че не само най-добрите, но и най-индивидуалните страни в творбите му се оказват точно онези, с които мъртвите поети, негови предци, са утвърдили най-категорично своето безсмъртие. Тук нямам в предвид само впечатлителната и възприемчива младост, но и възрастта на завършената зрелост.
Всичко ново е по-добро от повторението. Традицията е въпрос на много по-широко значение. Тя не се унаследява, тя се постига само с усилен труд. На първо място тя изисква от нас да притежаваме историческо чувство, а то е задължително за всеки, който възнамерява да бъде поет и след двадесет и петата си година. А историческото чувство предполага усет не само за отминалото и миналото, но и за неговото присъствие в настоящето. Историческото чувство задължава човек да пише не само с мисълта за собственото си поколение, но и с чувството, че цялата европейска литература от Омир насам, а вътре в нея цялата литература на неговата страна, съществуват едновременно и съставят един общ едновременен ред. Историческото чувство, което е чувство за вечното или чувство за преходното, както и чувство за двете заедно, прави един писател традиционен. Едновременно с това историческото чувство кара писателя най- остро да усеща своето място във времето и в собствената си съвременност.
Никой поет, никой творец от кое да е изкуство, сам, откъснат, няма стойност. Неговата значимост, неговата величина се определя от величината на отношението му към покойните поети и творци. Не бива да го оценявате самостоятелно, трябва да го поставите - за контраст и за сравнение - сред мъртвите. Това приемам като принцип на естетическата, не само на историческата критика. Той ще разбере също, че неизбежно ще бъде съден по критериите на миналото. Казвам съден, а не съсичан по тях; не съден дали е еднакво добър, по-слаб или по-добър от мъртвите, но във всеки случай няма да бъде мерен по каноните на мъртвите критици. Става дума за преценка, за сравнение, където две неща се съизмеряват едно с друго.
Поетът трябва да забелязва и следи основното течение, което съвсем не върви неотклонно между авторите с най-възвишената слава. Той трябва да си дава сметка за очевидния факт, че изкуството никога не се „подобрява”, и материалът от който се изгражда, не е един и същ. Той трябва да знае, че духът на Европа – духът на неговата страна, - дух, който времето ще го научи, че е много по-важен от собствения му дух, - е променящ се дух, и промяната в него е развитието, което не изхвърля нищо по пътя си и не позволява да бъдат занемарени поради старост нито Шекспир, нито Омир, нито скалните рисунки от времето на Магдалена. И че това развитие може би внася усъвършенстване, и сложност, но от гледна точка на твореца то не е подобрение. Но различието между миналото и настоящето е, че съзнателното настояще е осмислен усет и познание за миналото в такава степен и по такъв начин, по какъвто миналото не е могло да осъзнае и разкрие себе си.
Развитието на твореца е постоянна саможертва, постоянно заличаване на собствената самоличност.
Честната критика и прецизната оценка са насочени към поезията, а не към поета. Ако се вслушаме в обърканите крясъци на вестникарската критика и във врявата от всеобщото преповтаряне, която ги следва, ще чуем да се споменават имената на много поети; но ако потърсим не академични познания, а истинска наслада от поезия, ако потърсим стихотворение, рядко ще го открием. Въздействието на творба на изкуството върху човека, който й се наслаждава, извиква преживяване, различно от всякакви други преживявания, породени от нехудожествени произведения. Това преживяване може да се създаде само от една емоция или комбинация от няколко; различните усещания които писателят е вложил в отделните думи, фрази или образи, се събират и образуват крайния резултат. Но голямата поезия може да се създаде без непосредствена емоция, а само от усещания. Духът на поета представлява хранилище, където се улавят и трупат безброй чувства, фрази, образи и се съхраняват там, докато се съберат всички ония частици, нужни, за да се сътвори едно ново цяло.
Не винаги поетът става забележителен или интересен с личните си емоции, провокирани от определени събития в неговия живот. Неговите лични емоции могат да бъдат опростени, груби или безинтересни. Емоцията в неговата поезия ще бъде нещо твърде сложно, но не със сложността на емоциите на хора, които имат много заплетени или необичайни преживявания в живота. Търсенето на нови човешки емоции е залитане към ексцентричност; това търсене на новости в погрешна посока може да доведе поета до перверзност. Задачата на поета не е да търси нови емоции, а от обичайните да създава поезия и да изразява усещания, които изобщо не съществуват в истинските емоции. Тук ще му послужат еднакво добре и познати емоции, и такива, които той самият никога не е изпитвал.
В поетичното творчество съществуват много неща, които са съзнателни и целенасочени. Дори на практика лошият поет е твърде често несъзнателен, когато трябва да прояви съзнателност и обратно. И двете грешки целят да го направят „личностен“. Поезията не значи да дадеш воля на емоциите, а да избягаш от тях; поезията не се стреми да даде израз на личността, а да избяга от нея. И разбира се, само ония, които притежават личности и емоции, знаят какво значи да избягаш от тях.
Това есе спира на границата на метафизиката и мистицизма и се ограничава с такива практически заключения, които биха могли да се използват от човек, отговорен и заинтересован от поезия. Да се отклони интересът от поета и да се насочи към поезията е цел, достойна за възхвала, защото ще доведе до по-вярна преценка на истинската поезия, била тя добра или лоша. Много хора ценят изказа на искрената емоция в поезията, но има и хора, макар и по-малко, които са в състояние да оценят техническите съвършенства. Но малцина са тия, които знаят кога се изразява значителна емоция, емоция, която има свой живот в стихотворението, а не в битието на поета. Емоцията на изкуството е безлична. И поетът не може да достигне тази безличност, ако не се предаде изцяло на делото, което твори. И вероятно не би разбрал какво трябва да сътвори, ако живее само с настоящето, а не заживее и със сегашния момент на миналото, докато осъзнае не само това, което е вече мъртво, но и това което вече живее.
Снимка: Reflex Managed Offices, LIFE
