„Хората могат да бъдат търпими един към друг, но не могат да мислят еднакво, оставайки при това хора, запазвайки човешките си качества.“
Чингиз Айтматов е роден на 12-ти декември 1928 г. в Киргизия. През 1937-ма година, баща му е арестуван по време на „чистка“-та на Сталин и година по-късно екзекутиран, като това остава неминуемо белег върху малкото дете. На 10 години Чингиз започва работа, за да подпомага семейството си. Въпреки това завършва с пълно отличие селскостопански институт и започва работа като зоотехник, а на 23 години вече превежда киргизка проза на руски език. От 50-те години на 20 век пише както на руски, така и на киргизки език разкази, повести, романи.
Като главен редактор на списанието „Чужда литература“ става и член на международния съвет на изданието заедно с писатели като Морис Дрюон, Милорад Павич, Умберто Еко. Айтматов е писател-новатор, истински майстор на психологическия портрет и впечатляващ разказвач. Известен става през 1958-ма година с повестта си „Джамиля“. Луи Арагон превежда текста на френски, като в предговора пише за нея: „Заклевам се, това е най-хубавата любовна история на света.“ Много от произведенията на Айтматов са екранизирани, превърнати са в опери и балети. По негова повест Андрей Кончаловски снима филмовия си дебют през 1965 г. „Първият учител“.
Чингиз Айтматов умира на 10 юли 2008 г. в Нюрнберг, Германия.
(1928 ~ 2008)
Всеки знае, че трудолюбието е задължително мерило за стойността на един човек. Трудолюбивите хора като че ли ги свързва някакво братство – винаги умеят да се разпознават помежду си и да се разберат, ако пък не се разберат, то да се замислят. Нашето време им дава толкова храна за размисъл, както никое друго време до сега не им е давало.
Трудолюбието е качество то вселенски характер, с което са надарени всички хора, само че едни го развиват в себе си, а други го занемаряват, защото, като си помисли човек, толкова много мързеливци има по света – и възрастни, и млади, и мъже, и жени. Сякаш хората не разбират колко нещастия и неприятности в живота им идват и са идвали във всички времена само от мързела.
Вероятно най-трагичното противоречие в края на XX век се крие в това, че човешкият гений е безграничен, а не може да се реализира поради създадените от империализма политически, идеологически и расови бариери.
В днешните условия, когато са налице не само техническите възможности за сигурно излизане в Космоса, но когато икономическите и екологичните нужди на човечеството властно изискват тази възможност да се осъществи, подклаждането на вражди между народите, разпиляването на материални ресурси и мисловна енергия за надпревара във въоръжаването е най-чудовищното от всички престъпления срещу човека.
Само отслабването на международното напрежение може да се смята за прогресивна политика днес. Няма в света по-отговорна задача от тази.
Ако човечеството не се научи да живее в мир, то ще загине. Атмосферата на взаимно недоверие, напрежение и конфронтация е една от най-сериозните заплахи за спокойния и щастлив живот на човечеството.
И защо така е наредено, че хората воюват и се мразят, че се лее кръв и сълзи, че всеки смята себе си невинен, а другия виновен, къде е истината, кой има правото да я изрече? Къде е онзи пророк, който би отсъдил справедливо?…
Хората могат да бъдат търпими един към друг, но не могат да мислят еднакво, оставайки при това хора, запазвайки човешките си качества. Още от древността и до наши дни желанието да лиши човека от неговата индивидуалност е съпътствало целите на имперските, империалистическите, хегемонистичните претенции.
Дълго още предстои на хората да изживяват в себе си този порок – омразата на личността към човека.
Човекът без спомени за миналото, изправен пред необходимостта отново да определи мястото си в света, човекът, лишен от историческия опит на своя народ и на другите народи, се оказва извън историческата перспектива и е годен да живее само ден за ден.
Достатъчно е да си припомним „културната революция“ в Китай, манипулациите със съзнанието на народа, свели диалектиката на сложното многообразие в живота до равнището на няколко цитата от така наречените червени книжки на Мао, да си припомним съдбата на народа с най-древни традиции при днешната хегемонистична политика на китайското ръководство, за да се убедим във връзката между тези явления. Колкото и парадоксално да изглежда това, но и други неща са взаимно свързани: отричането – или фалшифицирането – на миналото и самодоволният високомерен шовинизъм, който има нужда да издигне около себе си китайска стена, защото само зад нея може да се поддържа митът за превъзходството на един народ над всички други.
Земята е планета. А колко тясно се чувствува човек на нея, как се страхува, че няма да има място за всички, няма да се изхрани, няма да живее добре със своите себеподобни. И може би именно предубежденията, страхът, омразата стесняват планетата до размерите на стадион, където всички зрители са заложници, понеже, за да спечелят играта, и двата отбора са донесли със себе си ядрени бомби, а запалянковците безогледно крещят: гол, гол, гол! Това представлява планетата.
А нали всъщност пред всеки човек стои неотменната задача да бъде човек днес, утре, винаги. От това се създава историята. Къде отиваме сега, заради каква жизнено важна необходимост хората търсят отрова за себе си и за другите, какво ги кара да го вършат и какво намират в този страшен кръг на отричане от самите себе си?
Къде по-лесно е да отсечеш главата на един пленник или да му причиниш каквато и да било друга злина, за да го сплашиш, отколкото да го лишиш от памет, да му отнемеш разума, да изтръгнеш с корен онова, което живее в човека до последния му дъх, остава си единствено негово, отива си заедно с него и е недостъпно за другите.
Метафорите станаха особено необходими в нашия век не само поради нахлуването на научно-техническите постижения в областта на довчерашната фантастика, но по-скоро, защото е фантастичен светът, в който живеем, който е разкъсван от противоречия – икономически, политически, идеологически, расови.
Отнемайки доброто в теб не пропадаш, оцеляваш. Но душата ще остане потъпкана, и това с нищо не можеш да изгладиш.
Мислил ли си нявга за какво на този свят си роден, мислил ли си, че докато дишаш, смъртта е неотлъчно с теб, а след смъртта няма смърт, но животът е по-важен от смъртта, няма на света мерило по-високо от живота и не бива да посягаш на човешкия живот.
Стомахът е по-интелигентен от мозъка. На стомаха му се повдига, докато мозъкът може да приема всякакви боклуци.
С всички мечти е така – раждат се във въображението, а след това повечето от тях се разбиват, дръзнали да избуят като цветя и дървета без корени. Защото с всички мечти е така и в това е тяхната трагична необходимост при познанието на доброто и на злото…
Но както е известно, зад различните заключения винаги се крият едни или други житейски обстоятелства, които определят хода на историята. А обстоятелствата в крайна сметка са от хората, с техните подбуди и страсти, пороци и добродетели, с непредсказуемите им колебания и противоречия.
Трудно е да се разбере човешкият живот. Във всеки случай безкрайните комбинации от всевъзможни човешки отношения и всевъзможни характери са толкова сложни, че нито една супермодерна компютърна система не би била в състояние да интегрира обща крива дори на най-обикновени човешки натури.
Да, законите на човешките отношения не се поддават на математически изчисления и в този смисъл Земята се върти като въртележка от кървави драми… И нима е съдено тази въртележка да не спре, докато свят светува, докато Земята се върти около своето Светило?
Толкова нескончаеми молитви са звучали през вековете, че ако имаха материална същност, биха удавили цялата земя като горчивосолени океански води, прелели бреговете. Колко трудно се е раждало човешкото у човека…
Откъде е всичко това у човека – музиката, песните, молитвите, каква нужда е имал и има от тях? Може би подсъзнателното чувство за трагичната му обреченост в кръговрата на живота, в който всичко идва и всичко си отива, отново идва и отново си отива, го кара да ги създаде с надеждата чрез тях да намери израз, да остави следа, да увековечи себе си. И когато всичко свърши, когато след милиарди години настъпи онзи бъдещ край на света, когато нашата планета изстине и умре, някакво световно съзнание, дошло от други галактики непременно да чуе сред вечното безмълвие и пустота нашата музика и песни.
Ето какво неизкоренимо е заложено в нас още от сътворението – да живеем след живота. Колко важно и необходимо е на хората да знаят, да вярват, че такова самопродължение е възможно. И вероятно те ще изобретят, ще оставят след себе си някакво вечно автоматично устройство, някакъв вечен вокално-музикален двигател – сбор от всичко най-хубаво в човешката култура през всички времена, а онези, които чуят тези слова и тази музика, ще почувствуват, ще разберат какви противоречиви същества, какви гении и мъченици са били хората, единствените, които са притежавали разум на Земята.
Живот и смърт, любов и състрадание, вдъхновение – всичко ще намери израз в музиката, защото в нея човекът е постигнал най-висша свобода, за каквато се е борил през цялата си история още от първите проблясъци на своето съзнание, но която е успял да постигне само в музиката. И само музиката, преодолявайки догмите на всички времена, е вечно устремена към бъдещето… Ето защо на нея е съдено да каже онова, което човекът не е могъл да изкаже…
Ти програмираш Бога, по Бог не може да бъде умозрително създаден, колкото съблазнително и убедително да изглежда това. Разбираш ли, ако Христос не беше разпнат, нямаше да бъде обожествен. Тази уникална личност, обладана от идеята за всеобщо царство на справедливостта, първо е била зверски убита от хората, а после издигната в култ, възпята, оплакана, изстрадана, ако щеш. Тук са съчетани преклонението и самообвинението, разкаянието и надеждата, наказанието и милостта, най-сетне човеколюбието. Друг е въпросът, че по-късно всичко е било изопачено и приспособено към интересите на определени сили, такава е съдбата на всички вселенски идеи.
На нас не ни е съдено да познаем безначалния Творец. Той съществува извън нас. Дори материализмът признава, че светът съществува извън нашето съзнание. А какво остава за Бога.
За малките деца възрастните изглеждат умни и авторитетни. Израстват и виждат, че учителят не знае толкова много и не е толкова умен, колкото изглежда.
Злото противостои на доброто дори тогава, когато в името на доброто човек иска да помогне на тръгналите по пътя на злото…
Любовта е антитеза на смъртта, което я прави ключов момент в живота след тайнството на раждането.
Хората търсят съдбата, а тя търси хората... По този вечен кръг се движи животът... Съдбата винаги се стреми да постигне целта си.
Времето е съдник на всичко.
Всяка твар има свой предопределен рай…
Снимки: bg.wikipedia.org, yoshkuchman.uz
