За втората любов ~ красноречиво и съчувствено от големия сръбски творец Бранислав Нушич
Втората любов
Първата любов е пожар, чиито причини са неизвестни дори на полицията. Тя пламва при първото докосване като клечка кибрит и изгасва сама като догарящ спирт в спиртник.
Първата любов прилича на оня сърбеж на младия овен, който набожда първия предмет, изправил се на пътя му, за да начеше новоизрасналите си рога.
Първата любов – това е ухапване на комар, което не заразява кръвта, а само те кара да се чешеш.
Първата любов е нещо като явяване пред наборната комисия, която те признава за годен да отслужиш службата си, когато му дойде времето.
Първата любов е опасна само тогава, когато е и последна.
Първа любов всъщност е втората.
При втората любов човек има чувството, че повтаря класа – познати са му всички предмети и все пак не е сигурен, че ще вземе изпита.
Втората любов е рецидив на неизлекувана болест, появил се вследствие неспазване на предписанията.
Втората любов е като редовна военна служба, задължителна за всички, които искат да постъпят на държавна работа.
Но дори и без оглед на тия мъдри мисли за първата и втората любов пред мен първата любов се яви като опит, а втората вече като навик. След трагичния край на първата ми любов аз чувствувах нужда отново да се влюбя. Търсех навсякъде обект за моите чувства и когато един ден срещнах пред училището едно разплакано русо момиче, реших да се влюбя в него.
Казват, че плачещата девойка е девойка със сърце, плачещата жена – жена без сърце. Това ме накара да се влюбя в девойката със сърце.
Русото момиче носеше името Марица. Аз я запитах:
– Защо плачеш, Марице?
Тя захълца още по-силно и ми се изповяда:
– Пред целия клас госпожата ме нарече гъска… каза, че съм глупава гъска… и всички ми се смяха… и…
– Нищо не е това! Не си струва да плачеш за това. Какво значи гъска – нищо. О, колко пъти пред целия клас учителят ми е казвал, че съм глупаво магаре, а магаре е много по-голямо нещо от една гъска – пък нищо. И на твоята учителка, когато е била малка, нейната учителка й е казвала, че е глупава гъска, пък ето, тя днес е учителка.
Моите утешителни думи като че ли подействуваха благотворно на русото девойче. То вдигна разплаканите си очи и ме погледна с такова доверие, че аз се почувствувах задължен да продължа да я утешавам.
– Освен това… гъска… – продължих аз, търсейки какво мога още да й кажа – гъска не е нещо такова… това не е обида. Ето аз например – аз обичам гъска.
Тя ме погледна многозначително, искайки като че ли да разбере не е ли това любовно признание.
– Да, аз обичам гъска – продължих аз, търсейки и сам начин да използувам това изявление като любовно признание. – Особено обичам кълката.
– Как кълката? – запита русото момиче изненадано.
– Ей така, когато мама сготви гъска с ориз, аз винаги търся кълката.
На другия ден аз отново срещнах русото момиче, а след това го срещах почти всеки ден. Ние се обичахме и без любовно признание. Утешителните ми думи от първия ни разговор тя считаше вече за любовно признание. Това явление се среща и при вдовиците, които често вземат утешителните думи за любовно признание. А русото момиче бе придобило известна вдовишка сантименталност, тъй като, както ми призна по-късно, преди мен тя вече бе обичала един ученик от първи прогимназиален клас.
Макар че се срещахме всеки ден след училище и аз я изпращах до в къщи, все пак чувствувахме нужда да се срещаме насаме. Любовта има истински чар само тогава, когато влюбените се срещат насаме. Наговорихме се да се срещнем в четвъртък следобед в старите гробища. За една влюбена руса девойка със сърце и за един влюбен млад момък, който обича кълка от гъска, гробищата бяха, като че ли най-подходящо място за среща.
Срещнахме се и говорихме, говорихме дълго и много. Говорихме за изпитите, за това колко е строга нейната учителка. След това тя ми каза, че днес за обед майка й била приготвила пържени тиквички, а аз й се похвалих, че сме имали снощи за вечеря баница със сирене. Говорихме още за някои и други неща и след това се разделихме.
Както виждате, срещата ни беше съвсем напразна, защото на такива срещи трябва да се говорят любовни думи, а ние разговаряхме, за неща, които можехме да си кажем и на улицата, когато я изпращах до дома.
Трудността беше в това, че нито един от двама ни не знаеше тия любовни думи. Блъсках си главата как да ги науча и най-после се сетих за една книга, която моята леля всяка вечер четеше и плачеше, а след като свършеше четенето, я слагаше под възглавницата. Тая книга навярно имаше любовни изрази, защото старите моми плачат само над такива книги.
Един следобед откраднах тая скъпоценна книга, скрих се в бараката и започнах трескаво да я прелиствам. Особено се спирах на страниците, по които личеха следи от сълзите на леля ми. На една от тях намерих много любовни изрази. И най-важното, това бе един диалог между двама влюбени, устроили си среща на гробищата. Тоя разговор между дон Родриго Монтега и бедната девойка Хуана, дъщеря на гробаря, гласеше приблизително така:
Дон Родриго: Девойко! Тук пред тези мъртви свидетели аз ти се изповядвам, че моята любов е искрена и дълбока както тъгата, която витае над тези мъртви простори.
Хуана: Ах, ако бих смяла да повярвам на тия думи!
Дон Родриго: Тия думи идват от устата и душата на един благородник, за когото дадената дума е светиня, а клетвата – религия.
Хуана: Твоята любов ме прави толкова щастлива, че аз нямам достатъчно смелост да се отдам на това щастие.
Дон Родриго: Но имай поне смелостта и кажи това, което чувствува душата ти…
Хуана: Обичам те!
Дон Родриго: Ах, мила моя Хуана!
Хуана: Сладки мой Родриго!
Това бяха все изрази, написани като че ли тъкмо за нас. Преписах ги в два екземпляра и оставих книгата пак под възглавницата на леля. Единия препис дадох на Марица, а другия задържах за себе си, така че и двамата да можем да ги научим за следващия четвъртък, та да можем и ние да водим любовен разговор.
Когато следващия четвъртък се срещнахме отново, още първият ми въпрос към нея беше:
– Научи ли онова?
– Да.
– Хайде да те чуя!
Тя го беше научила наизуст прекрасно, дума по дума. След това аз й дадох моя препис, за да ме изпита. Макар че по стар навик, придобит в училище, малко се запъвах, все пак бях го научил доста добре. След като се уверихме, че всичко върви гладко, започнахме да си разменяме любовни думи, също както дон Родриго Монтега и бедната девойка Хуана, доведената дъщеря на гробаря.
Всичко излезе необикновено сполучливо, ние приличахме на истински любовници. Тя много мило произнасяше думите: „Обичам те!“, а аз не се запъвах, когато изговарях: „Ох, мила моя Хуана!“ Хареса ни и на двамата и решихме да продължим все в тоя дух. След тая среща аз веднага преписах друго едно място от книгата, което бе още по-хубаво, и го дадох на Марица да го научи за следващия четвъртък.
Ох, какво щастие би било, ако тая среща се бе състояла! Но аз не отидох на гробищата. Русокосата девойка ме бе чакала повече от час. Не можах да науча наизуст любовния си урок и постъпих така, както постъпвах в такива случаи и в училище – избягах от час. По-добре е да ти пишат отсъствие, отколкото единица, разсъждавах аз, забравяйки, че в любовта най-опасното нещо са отсъствията.
Избрано от „Автобиография“, Бранислав Нушич, изд. „Народна култура“, 1974
Снимка: Zelena ucionica
