Културата и съвестта
Ако човек се смята за свободен, означава ли това, че може да прави всичко, каквото си поиска. Разбира се, не. И не заради някакви забрани отвън, а защото човешките постъпки често са продиктувани от егоистични подбуди. Последните обаче са несъвместими със свободното вземане на решения.
Свободата поставя свои „забрани“ – и не защото нещо е забранено произволно, а защото користните съображения и подбуди сами по себе си не се съвместяват със свободата. Користните постъпки са постъпки по принуда. Принудата не забранява нищо, но лишава човека от неговата свобода. Затова истинската, вътрешната свобода на човека съществува само когато липсва външна принуда.
Човек, постъпващ егоистично от личен, национален (националистически, шовинистичен), класов, съсловен, партиен или от какъвто и да било друг интерес, не е свободен.
Постъпката е свободна само когато е продиктувана от намерение, освободено от егоизъм, когато е безкористна.
Страж на свободата на човека е неговата съвест. Съвестта го освобождава от користни (в широкия смисъл) сметки и подбуди. Користта и егоизмът са външни по отношение на човека. Съвестта и безкористието са заложени в самия човешки дух. Затова постъпката, извършена изцяло по съвест, е свободна постъпка.
И така, съвестта е страж на истинската, вътрешната свобода на човека. Тя противостои на външни принуди. Защитава човека от външни въздействия. Разбира се, съвестта може да бъде повече или по-малко силна, случва се дори и съвсем да липсва.
Заробващите външни сили (икономически, политически, физическо неразположение и др.) внасят във вътрешния мир на човека хаос, дисхармония. Да вземем най-прости примери. Партийни интереси могат да влязат в противоречие със загрижеността за собственото благополучие. В различни моменти собственото благополучие може да бъде разбирано различно: обогатяването, политическият авторитет, здравето, насладата и прочие могат да тласкат човека към напълно различни несъвместими помежду си постъпки. Поробеният от външни сили човек е дисхармоничен.
Съвестта е безкористна (подтиква човека към безкористно поведение) и следователно самата тя е свободна в най-широкия смисъл на това понятие.
Тя е в основата за пълната независимост на човека (дори в затвора, в лагера, в карцера, разпънат на уреда за мъчения и т.н.), за неговата вътрешна цялост, за запазване на индивидуалността, на личността.
Истински свободен може да бъде само човек, живеещ „под чужда стряха“, твърди свети Франциск от Асизи. С други думи, онзи, който не е поробен от външни житейски обстоятелства, и те не подчиняват неговия дух и постъпките му.
Съвестта противостои на всички користни и егоистични външни въздействия, нивелиращи индивидуалността на човека, унищожаващи го като личност и разрушаващи неговата хармоничност.
Всичко, което човек върши по сметка или под влияние на външни обстоятелства, неизбежно води към вътрешни конфликти и дисхармония.
Съвестта е много тайнствена по своята същност. Тя не е само безкористие. В края на краищата може да има и безкористие на злото. Това най-вече проличава, ако вярваме в съществуването на злото начало в света, на дявола (оттук можем да си представим дявола като личност).
Защо постъпките, извършени под въздействието на съвестта, не си противоречат, а са някакво единство? Не означава ли това, че доброто се извисява към една цялостна и възвишена личност – към Бог?
Нашата лична свобода, която се определя от съвестта ни, има свое пространство, свое поле на действие, което може да бъде повече или по-малко широко, повече или по-малко дълбоко. Размерите и дълбочината на действие на човешката свобода зависят от степента на културата на човека и на човешката общност. Съвестта действа в пределите на културата на човека и човешката общност, в пределите на традициите на народа... Хората с голяма култура имат голям избор от решения и въпроси, широки творчески възможности, където съвестта определя степента на искреност на твореца и следователно степента на неговата талантливост, оригиналност и прочие.
Средата на действие на съвестта е не само битова, тясно човешка, но е и средата на научните изследвания, художественото творчество, областта на вярата и взаимоотношенията на човека с природата и културното наследство. Културата и съвестта са нужни една на друга. Културата разширява и обогатява „пространството на съвестта”.
Откъс от „Руската култура”, Акад. Дмитрий Лихачов, превод: Мария Петкова-Базелкова, Изд. „Изток-Запад”
Снимки: Момент истины, nevzastava.ru
