„Къде е словото божие? Къде е изобщо българското слово? Ние няма да загинем от недохранване, ние издъхваме от духовен глад и жажда.”
За българския език – красиво, тъжно и правдиво от големия наш творец, назаем от неговата „Весела книга за българския народ”
Понякога се опитват да ми докажат, че нашият език е неблагозвучен, немелодичен, че твърде много ъка, съска, много та-та – къщата, тъщата, същата, и това звучало грубо в ушите на чужденците.
Къде е италианският със своята музикалност – аморе мио, каро мио, сориенто, белканто… Къде е френският с л’амур, бонжур, а Пари… ле паради!
Какво да им кажеш?... Нищо. Не е съвсем нищо. Японският език звучи като стоновете на дървар, който цепи пънове с голям топор, но на него е написана изящна поезия.
Китайският прилича на квик на малки кученца, но на него са произнесени най-тънките мъдрости, най-нежните стихове. А що се отнася до благозвучието на родната ни реч:
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен,
гора зашуми, вятър повее,
балканът пее хайдушка песен.
…
Нещо да кажете?
Ние имаме поне десет поета, чиито стихове могат да намерят място във всяка световна антология. Е, нещастието ни е, че в Европа няма преводачи от български, равни по величина на Георги Михайлов, но все пак по-важно е, че притежаваме поезия, за която дори не сме достойни.
„Настао е посрано време!” – това са репликите, с които започвала една сръбска пиеса. В нашата литература, предпочитаме по-въздържаните изрази, а когато псуваме, рядко уточняваме за чия майка става дума. Ние псуваме въобще, безадресно, изобщо, след което махаме с ръка и отминаваме. Майната му!
Майната й на препълнената кофа за боклук! Майната им на разбитите стъкла на входа на блока ни! Майната му и на дивотията на тези, които на управляват! Майната му е болестта, от която гине българската душевност, отказваме да я лекуваме, не й обръщаме внимание, оставяме я да се влачи, да се тътри, да мре. Тъпчем се с отпадъците на Западната цивилизация, но не посягаме към съкровищницата й. И тук сме виновни всички до един. Немарата към словото започва от училището ни, което едва живурка и в което преподават несретници. Образованието ни, науката ни, изкуствата ни се издържат от просия и подаяния. Вярвате ли, че тези, които ни управляват, наши и чужди, наистина са загрижени за бъдещето на българите, след като пренебрегват просвещението и духовността. Не вярваме, но майната му! Всички, които поставихме начело на нещастницата България, се оправдаваха, че спасяват народа от нищета и глад. Повтарят ни: Няма нищо по-високо от хляба. Само че българинът много рядко е умирал от глад. Той дори е създал думата: Отгладувам! И я е отнасял за учението на децата си. Казано е още: само с хляб не се живее! Къде е словото божие? Къде е изобщо българското слово? Ако бяха по-зорки, ако бяха по-малко обсебени от личните си домогвания, нашите управници трябваше да забележат, че ние няма да загинем от недохранване, ние издъхваме от духовен глад и жажда. Само едното чудо може да ни спаси!
От „Весела книга за българския народ”, Георги Данаилов
Снимка: БГНЕС