Великите за великите
Guy de Maupassant (1850 ~ 1893)
Ги дьо Мопасан за бащата на „Мадам Бовари”
Гюстав Флобер е роден в Руан на 12 декември 1821 година. Майка му, дъщеря на лекаря Фльорио от Пон л’Евек, произхождала от долнонормандския род Канбрьомер дьо Кроа-Мар и била в некръвно родство с Туре* от Учредителното събрание. Баща му, родом от Ножан-сюр-Сен, Шампан, бил първокласен и известен хирург, директор на болницата в Руан. Човек прям, непосредствен и рязък, той не се възмутил, но се учудил от влечението на сина си Гюстав към литературата. Смятал писателството за ненужен и лентяйски занаят.
Гюстав Флобер бил обратното на дете-чудо. Научил се да чете изключително трудно. Когато на деветгодишна възраст тръгнал на училище, едва се справял с четенето. Голямата му детска страст била да слуша приказки. Седял неподвижен, вперил в разказвача големите си сини очи. След това размишлявал в продължение на часове, е пръст в устата, напълно вглъбен, като на сън.
Умът му обаче работел. Той вече измислял пиеси, които не можел да напише, но които изигравал сам, изпълнявайки ролята на всички действащи лица и съчинявайки дълги диалози. От най-ранно детство двете отличителни черти на характера му били голямата наивност и ужасът от физическото усилие.
Такъв си остана през целия си живот – наивник и домосед. Не можеше да гледа без раздразнение някой да ходи или въобще да се движи около него. Заявяваше с острия си, звучен и винаги малко театрален глас, че това не е признак за интелигентност. Казваше: „Човек не може да мисли и да пише, ако не е седнал.“
Наивността му се запази до последните му дни. Този тъй проницателен и изтънчен наблюдател като че ли виждаше ясно живота само отдалеч. Допреше ли се до него, станеше ли дума за най-близките му съседи, сякаш пелена покриваше очите му. Крайната му природна порядъчност, непоклатимото му чистосърдечие, щедростта на чувствата му, на душевните му пориви са несъмнените причини за тази упорита наивност.
Той живя до света, а не вътре в него. По му се отдаваше да наблюдава и не умееше много да общува.
В младостта си бил изумително красив. Един стар приятел на семейството, прочут лекар, казал на майка му: „Вашият син е самият млад Амур.“
Изпълнен с пренебрежение към жените, Флобер живеел в състояние на артистична възторженост, в нещо като поетичен екстаз, подхранван от всекидневното общуване с най-скъпия му приятел, първия му наставник, братското сърце, което човек намира веднъж в живота, Алфред Льо Поатвен, съсипан от работа и починал съвсем млад от сърдечно заболяване.
По-късно самият Флобер бил поразен от ужасната болест, която друг негов приятел, Максим дю Кан, има лошото хрумване да направи публично достояние в стремежа си да намери връзка между артистичната природа на писателя и епилепсията, да обясни първата чрез втората.
Разбира се, страшното зло не е могло да порази тялото, без да засегне разсъдъка. Но дали да съжаляваме за това? Дали напълно щастливите, силни и здрави хора са добре подготвени да разберат, да прозрат, да изразят живота, нашия тъй тревожен и тъй кратък живот? Дали те, преливащите от жизненост, са способни да открият всички нещастия, всички страдания, които ни заобикалят, да си дадат сметка, че смъртта неспирно ни покосява, всеки ден и навсякъде, свирепа, сляпа, неизбежна.
Така че възможно е, вероятно е първият пристъп на епилепсия да е оставил следа на меланхолия и боязън върху пламенния дух на здравото момче. Вероятно в него се е запазил известен страх от живота, донякъде мрачен поглед върху нещата, някаква подозрителност спрямо събитията, съмнение в очевидното щастие. Но който е познавал възторжения и як Флобер, който всекидневно го е виждал да живее, да се смее, да се превъзнася, да чувства и да се вълнува, несъмнено знае, че страхът от кризите, които впрочем изчезнаха в зряла възраст и се появиха отново едва в последните му години, не бе изменил почти никак начина му да живее и чувства, нито навиците му.
Ако не се смятат няколкото непубликувани литературни есета, Гюстав Флобер издава първата си книга през 1857 година и това е шедьовърът „Мадам Бовари“.
Известна е историята на този роман, делото, заведено от прокуратурата, яростната обвинителна реч на Пинар, чието име ще остане свързано с делото, красноречивата защита на Сенар, оправдателната присъда, изтръгната трудно, с пазарлъци, предизвикала тежките укори на председателя на съда, после успехът – отмъстителен, блестящ, огромен.
Gustave Flaubert (1821 ~ 1880)
Когато излезе „Мадам Бовари“, публиката, свикнала с гъстия сироп на изящните романи и с невероятните истории на приключенските романи, причисли новия писател към реалистите. Това бе груба грешка и кръгла глупост. Реалист е този, който се интересува единствено от голия факт, без да разбира относителната му стойност и без да отчита последствията му. За Гюстав Флобер сам по себе си фактът не означава нищо. Ето какво обяснява той в едно от писмата си:
„… Оплаквате се, че събитията не са разнообразни – това е жалба на реалист, пък и впрочем едва ли е така. Трябва просто да се вгледате в тях. Вярвате ли изобщо в съществуването на нещата? Не смятате ли, че всичко е илюзия? Истинни са само отношенията, тоест начинът, по който възприемаме предметите.”
Не е имало по-съвестен наблюдател от него, но и никой повече от него не се е опитвал да разбере причините, които пораждат следствията. В работния му метод, в художествения му метод имаше много повече проницателност, отколкото наблюдателност.
Вместо да разкрива душевността на героите си чрез обстойни обяснения, той просто я показваше чрез действията им. По този начин вътрешното се разбулваше чрез външното без нарочна психологическа обосновка.
Най-напред измисляше типовете. След това чрез дедукция ги караше да извършват характерните действия, които непременно и напълно закономерно трябваше да извършат, всеки според нрава си.
Така че той изучаваше живота много придирчиво, но го използваше едва ли не само за сведение.
…
Гюстав Флобер израсна в разцвета на романтизма. Той бе закърмен с кънтящите фрази на Шатобриан и Виктор Юго и душата му изпитваше нужда от лиричност, която не можеше напълно да се излее в такива точни книги като „Мадам Бовари“.
И това е една от най-чудните черти на този велик човек: новатор, откривател, смелчага, той остана до смъртта си под господстващото влияние на романтизма. Написа романи толкова нови по вид, така присъщи нему почти независимо от желанието си, почти несъзнателно, тласкан от неудържимата сила на гения си, от скритата в него творческа мощ. А вкусът му беше друг: предпочиташе епичните сюжети, които се разгръщат в подобни на оперни картини сцени.
Със съкращения от „Гюстав Флобер - Избрани творби в четири тома”, изд. Народна култура
Снимки: Gustave Flaubert, circa 1860; carte-de-visite portrait by Étienne Carjat, The New York Review of Books, Guy de Maupassant, goodreads.com
