„Като ни заразява със своето зло, Жене се избавя сам от него.” ~ Жан-Пол САРТР
(1910 ~ 1986)
„Жан Жене” ~ Думи на Георги МАРКОВ
(със съкращения)
Може да се каже, че Жан Жене е певецът на престъплението или, както лондонският в-к „Обзървър“ го нарече през 1961 година, „поетът на злото“. Освен това той е на срещуположния полюс на партийния и буржоазния пуританизъм; сам хомосексуалист, той вижда красотата в подземния свят на проститутки, жигола, сводници, крадци и убийци, той е горд жрец в храма на сладострастието. Той изпитва огромна любов и привързаност към всички свои събратя, които обществото третира като отпадъци, и се ужасява от световната си слава. Сартр намери у него антибуржоазния символ и в 600-те страници на философски труд, посветен на Жене, го нарече „светеца“.
Но кой е Жан Жене?
Той е роден в Париж на 19 декември 1910 година. Подхвърлено дете, което на 21-годишна възраст отива да види дома, където е бил роден, за да намери, че това е майчин дом зад Люксембургските градини. Жене започва да краде на десет години, многократно е изпращан в поправителен дом, откъдето накрая бяга и се присъединява към Чуждестранния легион, откъдето отново бяга заедно с откраднатите куфари на офицерите. За този период от живота си той казва: „По това време аз обичах да крада, но проституцията подхождаше повече на моя лек начин на живот… Изоставен от моето семейство, аз намерих за естествено да утежня този факт чрез любовта към мъже, чрез любовта към кражбата, кражбата чрез престъпление или съучастничество в престъпление. Така аз решително отхвърлих света, който беше отхвърлил мен.“
В годините преди Втората световна война Жан Жене живее като странствуващ престъпник. От Барселона, където живее между просяци и сводници, той отива във Франция, където за първи път попада във френски затвор, след това през Италия отива в Албания. Понеже не му разрешават да слезе в Корфу, през Югославия се добира до Полша. Там се опитва да пробута фалшиви банкноти, арестуват го и го изгонват, после през Хитлерова Германия той се озовава в Белгия и когато отново се завръща във Франция, тя вече е окупирана от германците. Но независимо от това кой печели и кой губи войната, или кой е окупатор и кой е окупиран, мястото на Жан Жене е в затвора, като че Втората световна война няма нищо общо с него. И тъкмо в затвора Жан Жене престъпникът открива Жан Жене поета.
„Между затворниците там беше един, който съчиняваше поеми, посветени на сестра му, идиотски поеми, пълни със самосъжаление, които бяха много харесвани. И накрая… аз им заявих, че мога да съчиня поеми, които да не са по-лоши… Те ме предизвикаха и аз написах една дълга и тържествена елегия, посветена на паметта на Морис Пилорж, който бе екзекутиран заради убийството на своя приятел.“
Така се създава една от най-странните поезии на века – думи-звуци, които имат своеобразен ритуален, чародейски ритъм, който носи черния блясък на религиозен акт, „като че стиховете са магическите думи, чието произнасяне може да върне мъртвия към живот“.
Името на тази първа поема е „Осъденият на смърт“. Следват четири дълги поеми, за мнозина това са поетични романи, които смайват литературна Франция. Това са: „Богородицата на цветята“, написана в затвора Фросне в 1942 година, „Чудото на розата“, написана в затворите Ла Санте и Турел в 1943, „Кюрел де Брест“ и „Погребални церемонии“ – по-късно. В своето въведение към „Богородицата на цветята“ Жан Пол Сартр пише:
„Убедени, че „работата е свобода”, френските затворнически власти дават на осъдените хартия, от която те трябва да правят кесии. На такава кафява хартия Жене написа с молив „Богородицата на цветята”. Един ден, докато затворниците били на разходка в двора, един от надзирателите влязъл в килията, видял ръкописа, взел го и го изгорил. Жене започнал отново. Защо? За кого? Почти никакъв шанс да запази работата си, докато го освободят, и още по-малка възможност да я види отпечатана. И ако, въпреки всичко, той би успял, книгата щеше да бъде забранена, конфискувана и унищожена. Но той продължил да пише, той упорито пишел. Нищо друго на света нямало значение за него освен тези листа от груба кафява хартия, които една клечка кибрит би превърнала в пепел.“
Тези поеми-романи представляват по съдържание еротичните фантазии на един затворник, странна смесица от блянове, лирична красота и прекалено натуралистичен декор. Всред всичко описано, всред всичко казано стои като вечно жив паметник на вечно ненаситния стремеж на Жене – „тялото“. Човек би могъл да нарече тези поеми химни на красотата на мъжкото тяло.
И така, докато войната вилнее из света, докато милиони мъжки тела падат безсмислено (героично или негероично) в името на последната човешка глупост, Жан Жене седи затворен в своята килия и дава воля на своя хомосексуален стремеж към реални или въображаеми красиви тела.
Поетичната проза на Жан Жене ужасява всяко привикнало на благоприлични изрази ухо. Тя е еротична, неприлична, за мнозина чиста порнография, която не може да има законно място върху повърхността на земята, тъй като няма никаква нравствена стойност според познатите и векове утвърждавани морални закони. Но кое тогава има стойността, която решително отделя Жан Жене от авторите на подобни еротични съчинения, кое кара цял интелектуален свят да го признае за изключително явление и Жан Пол Сартр да озаглави книгата си за него „Свети Жене“. Може ли той да бъде светец? Или това е последната екзистенциалистка мистификация на един произволен философ?
Но другото качество на прозата на Жене е нейната поетична висота, нейната тържествена, бих казал, жреческа атмосфера, в която витае чистата и безумна искреност на едно съществуване. Наричайки Жене светец и мъченик на екзистенциализма, Сартр казва, че ако светостта не е нищо друго освен носителство на смирение и пълно възприемане на греховността на човешкия свят, ако тя е отказ от всякаква гордост пред съвършеното, то тогава заявката на Жан Жене за името на светец е за предпочитане.
И Сартр продължава:
„Светът го изолира, като че той беше чумав, затвори го вътре. Много добре. Той сам ще усили карантината. Той ще потъне на такива дълбочини, където никой не ще може да го стигне или да го разбере. Всред трусовете на Европа той ще се радва на ужасно спокойствие. Той ще отрече действителността, за да бъде още по-сигурен, че не ще бъде заловен отново. Той ще се върне назад към първичното мислене на децата и шизофрениците… Като ни заразява със своето зло, Жене се избавя сам от него. Всяка от неговите книги е криза на очистването от бесовете, психическа драма. Изглежда, като че всяка книга просто възпроизвежда предишната, както неговите нови любовни истории просто повтарят предишните. Но с всяка книга този демоничен човек става повече и повече господар на демона, който го владее. Десет години в литературата са равни на едно психоаналитично лечение.“
***
Цитати от романа на Жан ЖЕНЕ "Дневникът на крадеца" (1949)
§
По-голямата част от живота преминава в малоумно затъпяване, в безпомощен идиотизъм: отваряш вратата, запалваш цигара… В живота на човека има само няколко проблясъка. Всичко останало е сива мъгла.
§
Самотата не ми е дадена по рождение, аз си я завоювам. Води ме стремежът към красота. Жадувам да се утвърдя в него, да означа своите предели, да се избавя от неяснотите и сам себе си да вкарам в ред.
§
Ако героят се сражава с мрака и го побеждава, нека продължава да си ходи в дрипи.
§
Жестокостта е спокойствието, което ви тревожи.
§
Красотата на нравственото деяние зависи от красотата на неговото изразяване. Да кажеш, е постъпката е красива, значи да я направиш такава.
§
Талантът е учтиво отношение към материята, той се изразява в това да вложиш песен в устата на нeмотата.
§
Френското гестапо беше съчетало в себе си две прелестни явления: предателство и обирджийство. Ако се добавеше и хомосексуализъм, то щеше да е блестящо в своята безупречност.
Снимки: Jean Genet - imbd.com
