За унищожителната самокритика, списъкът „Трябва” и бягството от истинските ни проблеми. Думата има Луиз Хей.
„Проблемът" рядко е истинският проблем
Тя бе толкова загрижена за външния си вид и особено за състоянието на зъбите си. Ходеше от зъболекар на зъболекар и смяташе, че всеки от тях я е загрозил още повече. Трябваше да направи операция на носа си, но хирурзите не се справиха със задачата си както трябва. Всеки от тези специалисти отразяваше нейното убеждение, че е грозна. Проблемът й не беше във външния вид, а в това, че тя бе убедена, че нещо у нея не е наред.
Една друга жена имаше ужасен дъх. Неприятно беше да се стои близо до нея. Тя се канеше да става проповедник и поведението й бе благочестиво и духовно. Но под повърхността вилнееше буря от гняв и завист, която от време на време избухваше, когато тя смяташе, че някой застрашава положението й. Вътрешните й мисли се проявяваха чрез дъха й и тя бе неприятна дори, когато се преструваше на любяща. Никой не я заплашваше, освен самата тя.
Момчето бе само на петнадесет години, когато майка му го доведе при мен, страдаше от болестта на Ходжкин и му оставаха само три месеца живот. Разбираемо бе състоянието на майката - тя бе в истерия и бе трудно да се работи с нея, но самото момче е умно, будно и искаше да живее. Той бе склонен да направи всичко, което му казвах, включително и да промени начина си на мислене и на говорене. Разделените му родители вечно се караха и всъщност животът в дома им съвсем не бе спокоен. Ужасно му се искаше да стане артист. Стремежът към слава и богатство далеч надхвърляше способността му да изпитва радост. Той смяташе, че ще бъде одобрен и животът ще има смисъл само ако станеше известен. Научих го да се обича и да се приема такъв, какъвто е, и той оздравя. Сега вече порасна и се появява на Бродуей редовно. Когато се научи да изпитва радост от самия себе си, възможностите да играе роли в различни пиеси сякаш сами се разкриха пред него.
Наднорменото тегло е друг пример за това как можем да пропилеем много енергия, опитвайки се да коригираме проблем, който всъщност не е истинският проблем. Често хората губят много години в борба с тлъстините и пак не успяват. И за всичко обвиняват излишните килограми. Наднорменото тегло е само външно следствие на дълбок вътрешен проблем. Според мен това е винаги страхът и нуждата от закрила. Когато се чувстваме застрашени, несигурни или „недостатъчно добри", много от нас натрупват допълнителни килограми за защита.
Затова аз отказвам да се съсредоточавам върху наднорменото тегло и диетите. Защото диетите не са ефикасни. Единствената диета, от която има полза, е умствената - диетата, която забранява отрицателните мисли. Казвам на клиентите си: „Нека сега-засега оставим настрана този въпрос, а да поработим първо върху други неща."
Често ми казват, че не могат да се обичат, защото са ужасно дебели, или както едно момиче каза: „С прекалено закръглени ръбове." Обяснявам им, че са пълни, защото не се обичат. Когато започнем, да обичаме и да одобряваме себе си, наднорменото тегло изумително просто изчезва от телата ни.
Понякога клиентите дори ми се ядосват, докато им обяснявам колко просто е да променят живота си. Може ви чувстват, че не разбирам проблемите им. Една жена се разстрои доста и ми каза: „Дойдох при вас, за да ми помогнете за дисертацията ми, а не да ме учите как да се обичам." За мен бе очевидно, че главният й проблем бе голямата й враждебност към себе си и това проникваше във всички области на живота й, включително и при написването на дисертацията й. Тя не можеше да постигне успех никъде, докато се чувстваше негодна за нищо. Не можа да ме разбере и си отиде разплакана. Върна се една година по-късно със същия проблем, в допълнение на който имаше и много други.
Някои хора не са готови и не могат да разсъдят за това, че всички ние започваме да се променяме в най-подходящото за нас време, място и последователност. Аз пристъпих към промените чак след четиридесетгодишна възраст.
~ Истинският проблем
И ето, пред мен седи клиент, който току-що е погледнал в безобидното огледалце и е разстроен. Усмихвам се радостна и казвам: „Добре, сега вече виждаме „истинския проблем" и можем да започнем да отстраняваме онова, което наистина ни пречи." продължавам да им говоря за обичта към себе си и как според мен тя започва с това, въобще никога да не се упрекваме за нищо. Наблюдавам лицата им, докато ги питам дали критикуват себе си. Техните реакции ми говорят много:
Ами, разбира се.
Винаги.
Не колкото преди.
Ами. Как иначе ще се променя, ако не се критикувам?
Не правят ли така всички хора?
На последния въпрос отговарям: „Сега не говорим за всички, говорим за теб. Ти за какво се упрекваш? Какво не ти е наред?"
Докато говорят, аз правя списък. Това, което казват, често съвпада с техния „списък ТРЯБВА". Смятат, че са прекалено високи, ниски, дебели, слаби, глупави, стари, млади или грозни. (най-красивите също често казват това.) Или пък винаги подраняват, закъсняват, прекалено мързеливи са и така нататък. Забележете, че почти винаги са „прекалено" някакви. Най-накрая стигаме до последния ред и те казват: „Не ме бива достатъчно."
Ура, ура! Най-сетне открихме главния въпрос. Те се упрекват, защото са се научили да вярват, че „Не ги бива достатъчно". Клиентите винаги се учудват колко бързо стигаме до това място. Вече не е необходимо да се тревожим за страничните следствия от рода на проблеми с теглото, взаимоотношенията с другите, парите или липсата на творчески способности. Можем да вложим цялата си енергия за елиминиране на причината:
„ЛИПСАТА НА ЛЮБОВ КЪМ СЕБЕ СИ!"
От: „Излекувай живота си” Луиз Хей, изд. Кибеа
Снимки: louisehay.com