„Отговорът е цял роман. Как съм? Не съм. Точка.” ~ Физика на тъгата

Роман, оживял в анимационна лента. Георги Господинов и Теодор Ушев продължават своето пътешествие из световните творчески сцени, превръщайки „Физика на тъгата” в истински триумф. За своя роман, писателят бе номиниран за престижната европейска литературна награда Angelus. Късометражният анимационен филм на Теодор Ушев по романа спечели специалната награда на журито на Международния филмов фестивал в Торонто този септември.

За най-кошмарния въпрос в живота ни - „Как си?”, споделено от „Физика на тъгата” (ИК Жанет 45).

(Кадър от филма на Теодор Ушев „Физика на тъгата”)

Имам фобия от един въпрос. Кошмарен въпрос, който може буквално да изскочи иззад ъгъла, скрит в беззъбата уста на съседката или изломотен от продавача на вестници. Всяко позвъняване на телефона е заредено с този въпрос. Да, най-често се крие в телефонните слушалки: Как си?

Спрях да излизам, не вдигах телефона, сменях местата, от които пазарувам, за да не завързвам тривиалните познанства на всекидневието. Блъсках си главата над това да изковавам защитни отговори. Нуждаех се от един нов щит на Ахил срещу глупостта. Как да се намери такъв отговор, който да не умножава бездарието, да не зацикля в клишето. Отговор, който да не те кара да ползваш готови фрази, отговор, който не лъже, но и не разкрива неща, които не искаш да разкриеш. Отговор, който да не предполага завързването на дълъг и безсмислен разговор. Коя фалшива традиция на етикета го е подготвяла, как се е шмугвал през вековете този лицемерен въпрос. „Как си?“, това е въпросът. That is the question. (Възвишеното „Да бъдеш или не“ се е сменило с това нищожно питане, ето ти доказателство за падение.)
Как си?
Как си?
Как си?
Как се отговаря на такова питане?
Виж, англичаните са се изхитрили, като са го превърнали в поздрав. Обезкостили са го, отнели са му питащото жило.„Как си“ е обелката на банана, поставена с цялата любезност под крака ти, сиренцето, което те примамва към капана на клишето.
Как си - слабата омаломощаваща отрова на всекидневието. Няма открит отговор на този въпрос. Няма. Знам възможните отговори, но се гнуся от тях, разбирате ли, гнуся се… Не искам да съм толкова предвидим, да отвръщам „благодаря, добре“ или „горе-долу, щом сме живи“, или „а бе оправяме се още“, или…Не знам как съм. Не мога да бъда категоричен. За да ви отговоря подобаващо, трябва да прекарам нощи, месеци, години, да изчета вавилонски кули от книги, да пиша, да пиша… Отговорът е цял роман.
Как съм?
Не съм. Точка.
Нека това бъде първият ред. И оттук нататък да започне истинският отговор.

Списък на наличните отговори на въпроса „Как си?“

Горе-долу.
Най-разпространеният отговор по тези земи. „Горе-долу“ обратно на очакваното е нещо нито горе, нито долу. Тук никога не се казва, че си добре, да не те сполети голяма беда.

А бе жив съм. На крака съм.
Разбирай, хич не съм добре, ама няма да седна сега да се оплаквам, щото оплакването е за женурята. Това е мъжки отговор.  

Като сме най-зле, така да сме.
Казва се на трапеза, като са се събрали всички и се вдига наздраве, бодват от салатката и отпиват от ракийката. Винаги съм се питал а какво ли ще е „като сме най-добре“. Едва ли нещо по-различно, без да съм жесток.  

А бе добре сме, ама ще се оправим.
Закачлив отговор от времето на соца, някой явно се е сблъсквал с бездарието на въпроса и на системата, в която пък откровеното оплакване може да ти навлече само беля. Оттук и тогавашният виц:Как сте, как сте - шегуваше се генералният секретар на партията.Добре сме, добре сме - шегуваха се работниците.  

Унче малце болен, утре погребение.
Цялата фалшива заинтересованост на въпроса „Как си“ рухва.  
По-добре от това е престъпно.
Отговор пак от този порядък, лично изобретение на някой недоволен от същността на въпроса.  

Не много как.
Класика, Йори от „Мечо Пух“. Но и то вече изхабено от търкаляне.  

Ден да мине, друг да дойде.
Нищо не се случва, нищо не чакам, карам я някак, бутам я. Кого и какво се бута и кара не е съвсем ясно, животът вероятно. Денят е труден за избутване, като магаре, което се е запънало на мост и не ще да мръдне, като тежък бивол, който се е кротнал подир обед и не можеш го помести. Няма да забравя от моето детство седящите пред къщите си старци или тези, събрали се в късния следобед пред смесения магазин на площадчето, димят евтини цигари и ровят с пръчки в прахоляка пред себе си, безименни и безписмени философи на деня. По тези места животът е кратък, но денят вечен.  

Живея по малко, колкото да не е без хич.
Тарикатският вариант на горния отговор, но смисълът или безсмислието, което описва, е, общо взето, същото.  

Тъпея.
Откровеният безмилостен отговор на моя племенник и неговите съученици от гимназията на един заспал град.

От: „Физика на тъгата”, Георги Господинов, ИК Жанет 45
Кадри от филма на Теодор Ушев „Физика на тъгата”, awn.com