„Никога не съм бил по-щастлив, по-цялостен и спокоен от онази минута, върху топлия камък в края на шестото ми лято.”
Епифании
Случи се, когато най-малко очаквах.
Беше късен зимен следобед, снегът се топеше. Няколко дни преди съвсем да спра да излизам от мазето. Вървях все по-бавно, гледах къщите, празните улици на неделята, януари… Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава, не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо освен живота, в цялата му пълнота. Тънката миризма на пушек от дърва, капките, усещането за самота, тишината, скърцането на снега под краката, леката тревога на здрачаването, бавно и неотменимо.
Вече знам. Не искам да преживея повторно никое от така наречените събития в собствения си живот - нито онова първо събитие на раждането, нито последното, което ми предстои, и двете еднакво неуютни. Както може да бъде неуютно всяко пристигане и напускане. Нито искам да преживея пак първия си училищен ден, първото неловко чукане с момиче, нито влизането в казармата, нито първата работа, нито онова суетно сватбено тържество, нито… нищо от това не би ми доставило радост. Заменям ги всичките, заедно с купищата снимки около тях, за оня следобед, в който седя на топлите стълби пред къщи, току-що събудил се от следобедния сън, слушам бръмченето на мухите, сънувал съм отново онова момиче, което никога не се обръща. Дядо ми премества маркуча в градината и тежката миризма на късните летни цветя се възнася нагоре. Нищо не е окончателно, нищо още не ми се е случило. Цялото време на света ми предстои.
Незначителното и малкото - там се таи животът, там гнезди той. Странно, какви неща остават накрая да блещукат, последните преди мрака. Нито най-важните, нито… дори няма как да бъдат записани или разказани. Небето на спомена се отваря за онази минута на свечеряващия се зимен ден в един далечен град, където съм на 18 и, по чудо останал сам за минута-две, прекосявам огромния плац на казармата. Скоба за онези, които никога не са били войници: там не остава свободна минута, така е измислено. Свободният войник е жив дявол, така казват. Подстригвал съм цял ден тревата на плаца с нокторезачка - по заповед. Пренасял съм камъни от един куп на друг. Това предиобед. А следобед съм връщал пренесените камъни на старото място. В началото не проумяваш, мислиш, че светът се е побъркал, че това го няма и при Кафка. Но майорите не четат Кафка, още по-малко сержантите. Дошъл си тук директно от литературата, носиш си Пруст тайно в торбата с противогаза. Ей, Пруст, бегом тук! Падни! Двайсет лицеви опори!
Та онзи момент, в който останах сам на огромния плац под едно празно небе, сред студения въздух, наситен с първия мирис на зима, на дим от дърва и въглища, прокрадващ се от близкото село, свечеряване и предчувствия, за първи път сам, за първи път другаде, лек студен страх, студени облаци. И точно това събиране на безнадеждност и предчувствие (годината в казармата едва започваше), смесени с едно безкрайно небе, чуждо и красиво, красиво по чужд начин, правеше тази минута вечна. Знаех си, че не може да се разкаже.
Разбира се, мога да изброя още няколко такива златни камили в безкрайния керван на минутите, три-четири, не повече, но ще опитам да разкажа само за една от тях. Късно лято, стоя пред къщи, залезът е безкраен по тези равни места, на 6 съм, по пътя се прибират кравите, първо чуваш бавните им звънци, подвикванията на пастира, мучене, обявяващо на техните малки завръщането им, ответния рев на телетата… това е плач, още тогава го знам. Като плача, който веднага се излива от мен, когато в края на седмицата майка ми се връща от града, за да ме види. Никога облекчението и обвинението не са толкова близо едно с друго, колкото в този плач. Толкова близо, колкото плачът на телетата и плачът на децата, когато са били изоставени ден или седмици. Толкова ми липсвахте, толкова ви се сърдя. Никога няма да ви простя, крави и майки…
В тази минута, споменът и сега е толкова ясен, в тази плътна откъм звуци, крави и миризми минута изведнъж всичко изчезва, една ивица прорязва хоризонта в най-отдалеченото му място, времето се отдръпва и там, в дъното на залеза, има една бяла стая с високи тавани, каквато никога не съм виждал, с полилей и пиано. А на пианото стои момиче на моята възраст, което виждам само в гръб. Косата му е светла, вързана на опашка, то се е приготвило да свири, вдигнало е леко ръцете си, виждам острите му лакти… И толкова.
Никога не съм бил по-щастлив, по-цялостен и спокоен от онази минута, върху топлия камък в края на шестото ми лято. С годините започнах да броя зимите, както правеха баща ми и дядо ми, те знаеха, че е редно човек да се прибере зиме, лятото има твърде много работа, за да се умира. Обещах си тогава, че ще открия това момиче. Търсех я през всички места и години, които прекосявах. Никоя не се обърна с нейното лице. Усещам как с времето се предавам. Свиквам. Старостта е свикване.
От: „Физика на тъгата”, Георги Господинов, ИК Жанет 45
Снимка: FB Georgi Gospodinov