„Условията на излишество, в които живеем, ни лишават от възможността да разбираме живота. С мен се случи това, че животът на нашето съсловие – богати, учени – не само, че ми опротивя, но загуби всякакъв смисъл.“
(Лев Толстой на открытии Народной библиотеки Московского общества грамотности в деревне Ясная Поляна. Фото А. И. Савельева)
И аз започнах да се сближавам с вярващи бедни, прости, необразовани хора, със странници, монаси, разколники, селяни. Вероучението на тези хора от народа беше също християнско, както и вероучението на псевдовярващите от нашето обкръжение. Към християнските истини бяха примесени също много суеверия, но разликата беше в това, че суеверията на вярващите от нашите среди им бяха съвсем ненужни, не се връзваха с техния живот, бяха само нещо като епикурейска забава; обаче суеверията на вярващите от трудовия народ бяха до такава степен свързани с техния живот, че не можеш да си представиш техния живот без тези суеверия – те бяха необходимо условие на този живот.
Целият живот на вярващите от нашия кръг беше в противоречие на тяхната вяра, а целият живот на вярващите и трудещите се беше потвърждение на този смисъл на живота, който даваше знанието на вярата. И аз започнах да се вглеждам в живота и вярванията на тези хора и колкото повече се вглеждах, все повече се убеждавах, че те имат истинска вяра, че вярата им е необходима и тя единствена им дава смисъл и възможност за живот. Противоположно на това, което виждах в нашето съсловие, където е възможен живот без вяра и където от хиляди едва ли и един се признава за вярващ, в тяхното съсловие едва ли има един невярващ от хиляди. Противоположно на това, което виждах в нашето съсловие, където целият живот минава в безделие, удоволствия и недоволство от живота, аз виждах, че целият живот на тези хора минава в тежък труд и те бяха много по-малко недоволни от живота, отколкото богатите. Противоположно на това, че хората от нашето съсловие се противяха и негодуваха на съдбата за лишенията и страданията, тези хора приемаха болестите и мъките без каквото и да е недоумение или съпротивление, а със спокойна и твърда увереност, че всичко това така трябва да бъде и не може да бъде иначе, че всичко това е добро. Противоположно на това, че колкото сме по-умни, толкова по-малко разбираме смисъла на живота и виждаме някаква зла шега в това, че страдаме и умираме, тези хора живеят, страдат и се приближават към смъртта със спокойствие и често с радост. Противоположно на това, че спокойната смърт – смърт без ужас и отчаяние e най-рядкото изключение в нашето съсловие, то смърт неспокойна, непокорна и безрадостна е най-рядкото изключение сред народа. И такива хора, лишени от всичко това, което за нас със Соломон е единственото благо в живота и изпитващи при това огромно щастие – са огромно множество. Аз се огледах широко около себе си. Вгледах се в живота на отишлите си и съвременните огромни маси от хора. И видях такива, разбрали смисъла на живота, умеещи да живеят и да умират, не двама, трима, десетима, а стотици, хиляди, милиони. И всички те, безкрайно различни по своя нрав, ум, образование, обществено положение, всички те еднакво и съвсем противоположно на моето неразбиране, знаеха смисъла на живота и смъртта, спокойно се трудеха, понасяха лишения и страдания, живееха и умираха, виждайки в това не суета, а добро.
И аз обикнах тези хора. Колкото повече вниквах в техния живот на живи хора и в живота на същите такива умрели хора, за които четях и слушах, толкова повече ги обичах и толкова по-лесно на мен самия ми ставаше да живея. Живях така година, две и с мен се случи обрат, който отдавна се готвеше в мене и чиито зачатъци винаги съм носил. С мен се случи това, че животът на нашето съсловие – богати, учени – не само, че ми опротивя, но загуби всякакъв смисъл. Всички наши действия, разсъждения, наука, изкуство – всичко ми се стори само забавление. Аз разбрах, че да търся смисъл в това не бива. Действията обаче на трудещия се народ, творящ живота, се разкриха пред мен като единствено истинско нещо. И аз разбрах, че смисълът, придаван на този живот е истина – и аз го приех.
Аз се отрекох от живота на нашето съсловие, признавайки, че това не е живот, а само подобие на живот, че условията на излишество, в които живеем, ни лишават от възможността да разбираме живота и че за да разберем живота, сме длъжни да разберем живота не на изключенията, не нашия на паразити, а живота на обикновения трудов народ, този, който твори живота и смисъла, който той му придава. Обикновеният трудов народ около мен беше руският народ и аз се обърнах към него и към този смисъл, който той придава на живота. Този смисъл, ако може да се изрази така, беше следният: Всеки човек е дошъл на света по волята на Бога. И Бог така е сътворил човека, че всеки човек може да погуби душата си или да я спаси. Задачата на човека в живота е да спаси своята душа; за да спаси своята душа, трябва да живее по божия закон, а за да живее по божия закон трябва да се отрече от всички користни желания, да се труди, да е смирен, да е търпелив и милостив. Този смисъл народът черпи от цялото вероучение, предадено и предавано му от проповедниците и преданията, живеещи в народа и изразени в легендите, пословиците, разказите.
Този смисъл беше ясен и близък на моето сърце.
Избрано от: „Изповед“, Лев Толстой, изд. GAIANA book&art studio
Снимка: Лев Толстой на открытии Народной библиотеки Московского общества грамотности в деревне Ясная Поляна. Фото А. И. Савельева, ru.wikipedia.org