Мара Белчева е родена на 8.09.1868 г. в град Севлиево. Завършва гимназия в Търново и висшия девически „Institut Frohlein” във Виена. Учи литература в университета в Женева през 1897-1901 г. Печата стихове от 1910 г. в сп. „Мисъл” - „Без шум листата капят” и „На синура на вчера и на днес”. Учителства в Русе и София. Омъжва се за Христо Белчев (1886), а след убийството му като министър в правителството на Стамболов (1891) следва филология във Виена. Спътница на поета Пенчо Славейков от 1903 г. до смъртта му. Милосърдна сестра през Балканските войни и Първата световна война. Сътрудничи на сп. „Златорог” от започването му (1920). Превежда „Тъй рече Заратустра” (1904-1906) на Ницше, „Потъналата камбана” (1922) на Хауптман и др. Автор на три поетични книги: „На прага стъпки” (1918, Лайпциг), „Сонети” (1925) и „Избрани песни” (1931), както и на „Пенчо Славейков. Бегли спомени” (1923). Редактира „Избрани съчинения” на Пенчо Славейков (1923). Умира на 16.03.1937 г. в София.
(1868 ~ 1937)
РОДИХ СЕ ДА ЖИВЕЯ В БУРИ
Родих се да живея в бури -
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
„Чуй, тихий извор е дълбок!”
ми каза той - и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач и смях.
В СЕЛО
Синя, бяла бродерия
нарисувала лехата.
Насред село, край реката,
славей пее и се крие
в люляка покрай плета.
Менци носи бяла Рада
със запретнати ръкави.
Пес със пес в праха се дави -
ей задава се и стадо
в златото на вечерта.
Вратните се вред разтварят, -
чорлави деца и боси,
всяко си коматя носи. -
Ратаи и господари
срещат пъстрите стада.
Сенки слизат ароматни,
нашироко разпрострени,
в нивите благословени
и сред облаците златни
ей усмихва се нощта.
(в. „Литературен глас”, 24.02.1929 г.)
…
Тук е тихо. Седни да починем
На кипарисите сънни в дъхът.
Скоро на другия бряг ние ще минем:
Тъй ароматен е тука часът.
Той е обрал на цветята мечтите -
Сякаш с тях ще посрещне нощта:
Ето наднича тя веч от скалите, -
Дивната нощ ще ни грей обичта.
…
Една след друга вести идат:
На радост и обич вести;
И виждам аз през твоите очи
живота там под южното небе
и дивните незнайни мен картини…
За тях и мен купней сърдцето
и да ме радва тъй, що тебе радва
и чужд ми е дъхът на есента,
на север тук, гората, що злати
и кити тъмните ели с елмази.
През думите на твойта обич
що в мене сепват тишината
и миналите възкресяват дни,
аз слушам само твоите очи,
как дивно ми говорят за живота.
…
ПРЕД ОГНИЩЕТО
В снега вън гаснат стъпките вечерни.
В огнището ни огънят пращи
и мята по стените сенки черни.
От пламъка облян, до мене ти.
И поглед в погледа горящ премята
жарът и пепелта на радостта.
Преплитат си език в език сърцата, -
гори във нас - топи се цял света.
(в. „Литературен глас”, 27.12.1930 г.)
…
ПОД СТРЯХА
Вали, трещи. Небето огнен меч
на две разсече! „Татко ви - далеч,
молете се, деца!” Ний - на колени
пред Богородичка, ръце съединени.
Пак затрещя! Кандилото трепти.
„Света Богродичке, и ти свети
Христе, пазете ни, върнете татка!”
И все по-близо, близо веч се святка…
Небето сякаш див звяр изрева!
Веднага в маминия скут глава
превихме, тя простря над нас ръце си.
Затоплени, ей дрямка ни унесе…
И - скачам аз от сън… че ми се стори,
вратата блъсна татко и отвори.
(сп. „Златорог”, г. 2, кн. 10, 1921 г.)
Източник: Литературен свят
Снимка: bg.wikipedia.org