„Нашата т.нар. православна общност ми се струва доста некачествен продукт. Защо нашите деца не вярват, не ходят в храма? Ами защото ние, християните, не горим, а тлеем.“
Пьотър Мамонов е роден в Москва през 1951 година. В началото на 80-те основава групата „Звуки Му”, изиграла важна роля за развитието на много направления в руския рок, особено на пънка. Няколко години по-късно започва са се снима в киното („Игла”, „Такси-блус” и др.), през последните десет години става известен след изпълнението на главните роли във филмите на Павел Лунгин „Остров” и „Цар”. Играе и в театъра (моноспектаклите „Има ли живот на Марс”, „Шоколадовият Пушкин”). Автор на четири тома проза.
Запис от творческа среща в Москва – актьорът отговаря на въпроси от публиката. (Със съкращения)
Какво бихте казали на човек, който е загубил вътрешен смисъл, няма живот, сякаш е мъртъв приживе?
Мога да разкажа какво се случи с мене. На 45 години аз имах любима работа, слава, жена, прекрасни деца, пари. Вече нямах за какво да живея. Не разбирах защо да ставам сутрин. Бях пробвал всички удоволствия – къде ли не и какво ли не. Но никъде не намерих щастие. Загубих, както вие казахте, смисъла на живота. Но знаете ли какво се случи? Започнах да търся.
Купих си молитвеник на пазара в нашия малък град. Още пазя този мой първи молитвеник. Смешно ми е, като го отварям, защото в него съм сложил отметки на онези молитви, с които, виждате ли, съм бил съгласен – около пет броя всичко на всичко.
Всеки има свой път към Бога. Единственият смисъл и целта на нашия живот е подготовката ни за вечността. Защото ние ще умрем. И тук идва въпросът: какво ще правим в четвъртък, ако умрем в сряда? Реално е така. Какво ще правим там?
Във филма „Остров” трябваше да легна в малък ковчег. Знаете ли, три пъти изскачах оттам. Това си е сериозна работа. Четири стенички и отгоре капак, и нищо повече. Даже Евангелие няма. Нищо. Рано или късно ние ще се отправим към вечността. Умни хора сме, имаме глави на раменете си. Е, какво ще правим там? Освен общението с Бога там няма нищо друго за правене. Затова аз започнах да търся, четях този молитвеник, търсех смисъла в Бога.
С ума си разбирах нещата, бях вече зрял, с литературно образование. Но за мен беше важно да видя посоката в цялата тази работа, толкова много го исках, че нищо друго нямаше значение! И тогава Господ ми се откри до някаква степен, която можех да понеса, и аз видях този път. По думите на моят любим Исаак Сирин, път, отъпкан от измъчените нозе на светиите. Този път е тесен, труден, изпълнен със страдания, но е единствен. И аз разбрах това. Първо – с ума си, после – със сърцето си, а след това и чувствата, и мислите ми започнаха да се ориентират натам.
Не го открих аз, а Бог ми го даде, като видя, че го искам на сто процента, и няма друг вариант, че не искам повече да живея по друг начин, а и не умея. Господ е ревнив. Той иска човека изцяло: цялото му сърце, цялото му същество, цялото му тяло, всичките му мисли, всичките му чувства. Всичко добро, всичко истинско, всичко неподправено, всичко истинно, всичко прекрасно и възвишено – е само там, стига обаче някой да повярва.
Вярата иде от слушане, а слушането – от слово Божие, затова аз се заех да прочета Евангелието. Чета притчата за блудния син, как всичко похарчил, всичко пропил, пропилял, върнал се и паднал в нозете на баща си. Господ не му дал дори да се доизкаже, а изтичал да го посрещне. И пръстен на ръката му дал, и най-добрите одежди, и пир устроил. Ето, мисля си, и аз така: всичко изхарчих, всичко пропих, всичко пропилях. Ще отида при Отца, защото само при Него още има хляб. В този свят няма нищо друго.
Повярвайте ми, може да правиш какво ли не – да караш мерцедес, да имаш огромни къщи – а после какво? Не познавам нито един богат човек, който да е щастлив. Познавам такива, които казват: „Две години седях, гледах в ъгъла и накрая разбрах, че освен да изкарвам пари, нищо друго не мога. Трябваше да продължа да го правя, но започнах да раздавам спечеленото – тихо, анонимно”. И, казва, животът ми се промени напълно – имам приятели, жена, всичко започна да се нарежда.
Винаги разказвам един анекдот: тече конкурс за бардове, излиза младеж, изпълнението му е удивително. Всички викат: „Браво!” Излиза стар бард: бе-бе-бе… Казват му: „Какво е това „бе-бе”? Виж как пее младежът”. „Той, – отвърнал старият, – сега търси, а аз вече намерих”.
Така съм и аз. Някой търси, а аз вече намерих. Затова и всички мои отговори, всички мои смисли са в светлината на Бога. И откакто съм с Него, страховете ми намаляха. Изпитания ще има, разбира се – ще видим с времето, но като цяло, от нищо не се боя, освен от греха и възможността с тези действия да оскърбя Отца. Нали Бог е наш Отец. А какво иска един нормален баща? Иска децата му да го обичат, и помежду им също да има любов. Затова и заповедите са само две. Ако ние приемем това – Господ ще види и всичко ще ни даде. Той е Бог. Затова смятам, че единствено там има смисъл.
Както казваше отец Александър Мен, търсенето на Бога от човека винаги е прекрасно преживяване.
Смисълът на живота е подготовка за вечността – това е най-краткият отговор. Ние имаме най-различни умения – работим с компютри, използваме интернет, летим в космоса, караме коли… Но не умеем да прощаваме, да не се ядосваме… Онова, което ще вземем със себе си във вечността, не може да се пипне с ръка, а ние тъкмо него не умеем.
Изглежда сякаш всичко е наред , а само някой да ни докосне, както казват светиите, отвсякъде се носи воня. Да вземем обидите: „Този какво си позволява! Синът ми ме нагрубява. Жена ми изхарчи парите”, – и още, и още… Но умът е страж на сърцето, затова с ума си аз постоянно си повтарям: не си прав, не си прав, не си прав.
Много е важно да правиш нещо, защото Бог го иска, от любов да изпълняваш Неговата заповед. Това движение е много важно за Бога. За Него не са важни нашите постъпки, нашите дела, за Него е важно нашето сърце, накъде ни тегли то – един към друг или в различни посоки. Едно от имената на дявола е Разделящият. И когато има разделение под такива предлози като: „аз съм прав”, „тя как можа?” – всичко това е от дявола.
Сам Господ ми идва на помощ, защото се старая да изпълня Неговите заповеди. Какво по-голямо удоволствие? И по-блажено е да даваш, отколкото да вземаш. Много добре знаем, че всичко, което купим, за което мечтаем, събираме, трупаме – в един момент отминава. Но с даването не е така… Оказва се, че може духовното да придобием чрез материалното.
Кой духовен опит беше най-труден за Вас?
Отказването от греха. Може би десет години, а може и 12-15 да са били, през които се борих със зависимостите. Стараех се, толкова го исках и молех Бога. И когато накрая спрях да си оставям вратички и реших, че ще спра само за три години, а после… Оказа се, че Господ има други планове.
Представете си на равната повърхност на кухненската маса едно яйце. Няма нужда от никакви въпроси. Ето го яйцето. Всичко е ясно. Така е и с Бога. Бог е най-простото нещо, което съществува. Какво значи просто? Значи, че не се дели, нещо цяло и крайно. Когато видях това, се стъписах?
Веднъж казвам на един познат: „Альоша, ти какво си почнал да ходиш на църква”. А той чак ми се развика: „Че къде другаде да ходим, а?!” Ето този опит ми се струва най-важен сега.
Как се съвместяват духовният живот и сценичният? Каква цел си поставяте, когато излизате на концерти? Един свещеник ми каза, че за християнина е сложно да бъде актьор.
Относно целта много добре го е казал Пушкин: „с лирата си светли чувства будех аз”. Ако целта е такава, всичко е възможно, даже през поста да се веселим и да слушаме страшна рок музика, каквато много от църковните хора не обичат. С ножа може да отрежем хляб, а може и да убием човек. Работата не е в жанра, а в мотивацията. Днес защо съм с вас – за пари ли? Да, парите са нещо необходимо. Но не са те главното. Дойдох на тази среща, за да ви дам частичка от любовта си към вас, ако успея с Божията помощ, а вие – на мене от своята. И през тези час и половина-два ще бъдем заедно.
Има и още един важен момент, това е духовен закон: духът създава своите форми. Какъвто си като човек, такъв ще си и като актьор. Не може да си лош човек и добър писател, не става. Както е казал Александър Блок, литературата е начин на живот. Ще се наложи да дадеш целия си живот за това. Целия! Всеки един момент – и докато си в банята, и в гората, и с жена си.
Сега е много трудно да се ориентира човек в информационното море. Моят съвет е по-малко да гледаме и слушаме каквото и да било. И да го правим избирателно, да анализираме, главите ни да работят. На пазара, преди да купим месо, го подушваме – ако е развалено, няма да го ядем, нали? А това е храна за душата. Възмущаваме се от гадостите, които се предлагат, и пак ги гледаме… Вместо да изключим канала. Даже любимата ни английска музика, вече доста издиша – пълна скръб.
Ако те боли за твоя град, за твоята страна и за хората, значи може да станеш и добър актьор. А ако просто така, умееш едно-друго, тогава не е много сигурно… Наложи ли се да се пролива кръв, никой не иска. Трябва да се работи, през цялото време. Както казва отец Димитрий Смирнов, и главата, и ръцете, и краката, и сърцето, и чувствата през цялото време трябва да са заети. Кога ще почиваме ли? Сънят е за това. После ставаш и те завърта денят. А почивката – като легнем да спим, това е.
С какво асоциирате смъртта? Какво е Вашето отношение към нея?
Отношението ми е кратко и ясно: смърт няма. Символът на нашата вяра завършва така: „Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин!” Амин значи „наистина”. Вярващият човек, както пише апостол Павел, желае да се освободи от този живот, за да се срещне с Христос. Тоест да съблече тази обвивка– и ще има вечен живот. И ако ние тук се научим на общение с Бога, то ще продължи и там, само че в по-голяма степен, непознато, необикновено, непостижимо за нас. То ни очаква.
Ето, вижте какво пише преподобният Теогност през IV век: „Какво неизразимо утешение е за нас, когато душата с увереност в спасението се отделя от тялото, оставяйки го като дреха. За да придобие най-важното, тя го оставя без тъга, спокойна върви към ангела, който се спуска свише и радостно я посреща, и заедно с него тя безпрепятствено преминава през просторите, защитена от атаките на злите духовете, радостна се издига и с дръзновение и благодарни възгласи се покланя пред Твореца, и там се определя нейното място в сонма на подобните на нея по добродетел до всеобщото възкресение”.
От какво боледува, според Вас, съвременната православна общност?
Ще кажа някои общи неща, които ми се струват много важни. В никакъв случай не бива да се борим с нещо. Трябва да вършим своето. И това, което вършим от себе си, трябва да бъде с такова качество, че да превъзхожда всички други тъмни явления. Борбата с тъмните явления посредством лозунги и някакви акции, според мене, има по-скоро обратен ефект.
Когато снимахме филма „Остров”, нямахме представа кому е нужно всичко това, но ние упорито работехме, молехме се, плачехме в онези ветрове – всичко беше много трудно. Но това беше истинско щастие, неподправено. Може да има различни мнения, но този филм е преди всичко качествен. Докато нашата така наречена православна общност ми се струва доста некачествен продукт. Защо нашите деца не вярват, не ходят в храма? Ами защото ние, християните, не горим, а тлеем.
Когато с всички сили се стараем и правим качествен продукт, ние прославяме Бога. „Да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” – е казал Господ. Лошо е, когато православното се приема за нещо скучно, неприятно, некачествено, несъвременно. Православните лелки с китара са много по-страшни и от най-яките рокери, защото там всичко е за Бога, за вярата– и е чак неприятно и безвкусно. За мен е много важно качеството на продукта, затова и се старая толкова много. А какво се получава – ще съдят другите.
Превод: Румяна Рашкова
Източник (със съкращения): pravoslaven-sviat.org
Снимка: vk.com
