„Светът на тъжните управлява цяло едно общество, на което единствената цел е щастие чрез прераждане…“
Недостижимите за нас светове… За гъсениците и пеперудите – съвършени по своята природа и ред, и космонавтите Алек и Казимир, които заедно с робота Дирак откриват тяхната изумителна цивилизация. Един различен фантастичен свят, описан от Павел Вежинов в новелата му „Сините пеперуди“ (1973 г.)
♥
„Накъде се стремиш ти, сляпо същество? Към какво тъмно море текат ручеите на твоите желания? Ти нямаш очи, очите ти са слепи за чудото, което те окръжава. Ти нямаш слух да чуеш гласа на истината. Синият лед на полюсите е замразил навеки сърцето ти. За какво е твоят изстинал ум и за какво са твоите мъртви ръце, щом всичко, което творят, е тъга и безсмислица?“
– У кого се явява по-напред съзнанието – у гъсениците или пеперудите? – запита Алек.
– Според мен у гъсениците – отвърна Дирак. – Но те никъде не твърдят такова нещо, за тях при всички положения пеперудите си остават по-висши същества. Но факт е, че при гъсениците за пръв път се появяват трудът и организираният обществен живот. Разбира се, при тях то е станало на друга основа, главно за защита от неблагоприятни атмосферни условия, особено то се отнася до пеперудите. След като изтребили просто до крак всички по-висши организми на планетата, по-късно те са унищожили с химически и други средства и низшите видове – насекоми, паразити и пр…
– Доста кръвожадно племе! – обади се Алек.
– Ни най-малко!… Тая дума изобщо не съществува в техния речник. Не съществуват също такива понятия като омраза, жестокост, ненавист, алчност и други от тоя род. Понятията щастлив, радостен, тъжен те употребяват само когато говорят за пеперудите. Гъсениците просто нямат емоционален живот в земния смисъл на тая дума…
– Това не може да бъде! – възкликна неволно Алек.
– Точно тъй е! – отвърна сериозно Дирак. – Изглежда, че цялото им съществуване е определено от биологичния принцип. Те не са в точния смисъл на думата безполови, но са лишени съвсем от полово чувство. Инстинктът им за продължение на рода се проявява в грижата, която полагат за пеперудите, и в стремежа да стигнат невредими до тая фаза. Това е толкова силно у тях, че определило всичките им обществени отношения…
– Не ми се вижда много научно – пошегува се Алек.
– За Вар то е напълно научно – отвърна сериозно роботът. – И на тая основа развитието на тяхното общество е съвсем различно от нашето. Преди всичко те не са имали раси и нации. На Вар не е имало нито една война освен войната им срещу животинските видове. Но не е имало също така класи и класови стълкновения. От самото начало досега тяхното общество е колективно и в най-общия смисъл на думата комунистическо… Но за тях принципът „всекиму според нуждите“ е неприложим…
– Не те разбирам.
– Ами при тях просто не съществува понятието нужда. Нужди те като че ли нямат, от живота вземат само необходимото. Всички свои мечти, надежди и желания те прехвърлят на своето второ съществуване като пеперуди. И това за тях не е ни религия, ни някаква идея, а съвсем естествено състояние. Щом като са лишени от чувства и страсти — тяхното настояще в известен смисъл им е безразлично…
– Но тогава те са дълбоко нещастни! – възкликна неволно човекът.
– Надали! – отвърна роботът. – По-скоро те са спокойни и уравновесени, понеже се движат към определена цел и са сигурни, че ще я постигнат. Всяко мислещо същество, което има някаква цел пред себе си, не може да бъде нещастно, Алек! Та нима според тебе аз съм нещастен?
– Е, не, разбира се – измънка Алек. – Но тогава не разбирам какво подтиква към наука и прогрес тяхната цивилизация?
– Ти разсъждаваш съвсем като земен човек – отвърна Дирак. – Науката може да се развива дори ако няма хора. Представи си, Алек, че човешкият род измре внезапно от някаква непозната епидемия. И на света останат само машините на Багратионов. Не, науката няма да умре! Ние ще продължаваме да я развиваме, докато ви възпроизведем отново, та макар да почнем от обикновената амеба. В края на краищата науката е такава материя, която, веднъж създадена, почва да се разви на неудържимо по своите собствени закони, понякога дори против интереса на хората, но на Вар не е така. Тук хората-гъсеници се отнасят към науката строго рационално. Понякога те съзнателно ограничават развитието на някои науки, особено на техниката. Те правят всичко възможно да се придържат към един колкото е възможно по-естествен, почти спартански живот. Например те никога не са произвеждали оръжие за самоизтребление. Те познават атомната енергия, но си служат с нея главно за отопление на планетата. На теория те познават термоядрената енергия и анихилацията на антивеществото, но не се стремят към практическото им осъществяване. Те познават и трите форми на съществуването на материята, а транспортните им средства са ограничени до минимум и се отнасят главно до превоза на стоки. Преди три века те са имали космически кораби, с които са разучили системата на Зита. Сега те са престанали да ги произвеждат, защото смятат това за напълно безсмислено. Но в замяна на това при тях на особено високо ниво са медицината и отчасти биологията, която не е наука за обществено достояние. Те например не познават инцидентната смърт вследствие на болест или нещастен случай.
– Философия имат ли? – прекъсна го Алек. Дирак замълча затруднен.
– Срещнах това понятие – каза той. – Но не срещнах никъде названието на нито един философски труд… Може би тя се отнася само до пеперудите…
– Започна да ми става ясно! – каза Алек. – По цялата тая логика гъсениците навярно нямат изкуство…
– Почти нямат, ако не се смята архитектурата и някои елементи на декоративната живопис. Изкуството е достояние на пеперудите, у които емоционалният живот е силно развит и представлява основа на тяхното съществуване. Те смятат тая фаза за по-висша, макар да не им е съвсем ясно защо. Това е фазата на щастливото съществуване — на емоциите, на красотата, на любовта и в крайна сметка на половото размножение…
– Та нима емоционалният им живот е свързан само с наличието на полово чувство? – запита учуден Алек.
– В края на краищата така излиза – отвърна Дирак затруднен. – Но може би моето заключение е прибързано. Впрочем ти знаеш какъв тежък период преживя човешкият род във връзка с повяхването на половото чувство. Хората на нашата земя бяха почнали да приличат на гъсеници, без да имат надеждата да станат пеперуди…
– Това е така – кимна Алек.
– Тук гъсениците са спасени от тая драма, защото тя е за тях естествено и временно състояние. Те живеят с надеждата, а понякога тя е повече от живот…
– И ти знаеш повече, отколкото трябва да знае една мислеща машина – измърмори Алек. – Интересно, докъде ще стигне това?…
– Ти мислиш – до някакво чувство? – запита предпазливо Дирак.
– Възможно! – още по-предпазливо отвърна човекът. – Но кой е тоя Лос?…
– Сега ще разбереш… У тях двете фази на съществуване са строго ограничени по време. Първата фаза – на гъсениците – е точно четиридесет години. Те могат да увеличат или намалят тоя срок, тъй като отдавна им е известен кодът на наследствеността, но го смятат за най-целесъобразния срок по много причини. Точно в края на срока те се превръщат в какавиди и след десет месеца от тия какавиди излитат пеперудите. Както разбрах – те помнят своето минало и не представляват една нова, току-що родена индивидуалност. Гъсениците им са оставили за техния живот най-хубавата и най-стабилна в климатично отношение част на континента – тая около екватора. Самите те са останали да живеят в по-суровия климат край океаните – тук са техните градове, заводи, тяхната цивилизация. Пеперудите живеят, без да полагат никакъв труд. Единствената им полезна дейност е продължението на рода. Любовният живот не е ограничен по двойки в никакъв съпружески институт. Изглежда, че у тях това чувство се ражда стихийно и времето му е неопределено. Цялото им задължение към тяхното целокупно общество е да снасят яйцата на определени места – за всичко друго имат грижа гъсениците. Но за своето красиво безделие те са наказани от природата да живеят твърде малко – само десет години…
– Десет години безделие съвсем не са малко! – усмихна се Алек.
– Сега да се върнем към Лос – продължи Алек. – Както сам разбираш, 40 години е твърде къс срок, за да се поддържа на необходимото ниво една толкова сложна цивилизация. За да се превъзмогне това, начело на тяхното общество стои съвет от двайсет старейшини, всеки от които носи името Лос. На езика на Вар това значи тъжен. Светът на тъжните управлява цяло едно общество, на което единствената цел е щастие чрез прераждане…
Избрано от: „Сините пеперуди“, Павел Вежинов, изд. „Георги Бакалов“, Варна, 1980
Снимка: dictionarylit-bg.eu
