За препускането през настоящето, нетрайността на наученото и обезценяването на старите принципи
Изчезването на настоящето не се дължи единствено на факта, че модите, които някога са траели тридесет години, сега изтрайват тридесетина дни. Това се дължи и на предметите, които бързо излизат от употреба. Човек се учи няколко месеца да кара велосипед, но придобитото умение му служи цял живот. Сега посвещаваш две седмици да научиш нещо — например някаква нова информационна програма, и тъкмо си се поошлайфал, ти предлагат или налагат нова. Проблемът не е в това, че ще се изгуби колективната памет. Според мен просто настоящето е лабилно и неустойчиво. Вече не живеем спокойно и за мига, а прекарваме времето си в подготовка за бъдещето.
Някога ни беше необходимо дълго време да се подготвим за финалния изпит на средното образование — матурата в Италия, абитурата в Германия, зрелостния във Франция. След това от никого не се искаше повече да учи, освен от елита, който отиваше в университетите. Светът не се променяше. Можеше да използваш до смъртта си онова, което знаеш, и дори до смъртта на децата си. На 18–20 години хората излизаха в „образователна пенсия“. А днес всеки служител във фирма трябва постоянно да актуализира знанията си под постоянната заплаха, че ще загуби работата си. Да издържиш сериозните изпити в края на обучението си, навремето беше „обред на прехода“, но днес вече няма никаква стойност.
Избрано от: „Това не е краят на книгите”, Разговор с Жан-Филип дьо Тонак, изд. Ентусиаст
Снимка: imdb.com
