„И за най-лошо ушитите обуща все пак ще се намери някакъв купувач, за лошите опити на начинаещи автори пазар няма.”
(Александър Добринов, Шаржова рисунка от 1935 г. на 106 видни български поети, писатели, критици, певци, артисти, художници, архитекти, индустриалци, политици в някогашното кафене "Цар Освободител")
Човекът на родовото общество гледаше на произведенията само като на блага за потреба, не и за размяна. Нуждаещият се получаваше потребното по силата на взаимопомощ, изразяваща човещина и равенство. На тази основа раздаваха своето умение и мъдрост и представителите на народната наука (вражалци, баячки, знаялки, баби), и хората на народното изкуство (майсторите на кавал, гъдулка и песни.) Доскоро у нас бабите и народните лечители не приемаха заплащане, а само подаръци.
Когато гръцките софисти почнаха да продават своята мъдрост чрез вземане вход за сказките, това се посрещна като нравствен преврат. И досега хората на свободните професии се мъчат да прикрият с думата „хонорар“ („почит“) естеството на своя договор за наем на работа.
Днешните богатства са богатства от стоки и ако приемем произведенията на изкуството за стока, хората на изкуството трябва да бъдат заможни хора; разбира се, тези, които работят за официалния пазар.
Човекът на изкуството, превръщайки творчеството си в стока, стана по-независим в своето съществуване, професионализува се, но заедно с това изпадна в нова зависимост – от купувача, от държателя на рогата на златния телец. Произведенията на изкуството са особена стока. Като потребителни блага те с оглед необходимостта от тях следват материалните потреби. Това ограничава кръга на потребителите на изкуството и неговата доходност.
Малцина успяват да организуват творчеството си на индустриални начала – с оглед широк пазар: това са кинозвездите и някои тиражни автори, търсени от кинопредприятията и издателите: като минни и петролни залежи. Но такава демократизация на изкуството не може да се простре спрямо всички изкуства и всички хора на изкуството, макар че работата е много по-напреднала, отколкото във времето на Гьоте и Бетховен, когато хората на изкуството бяха украшения, допълнения към блясъка на отделни салони.
В малките страни с ограничен пазар работата се представя в най-лошия си вид дори за установените имена. Да не говорим за начинаещите, защото, ако и за най-лошо ушитите обуща все пак ще се намери някакъв купувач, за лошите опити на начинаещи автори пазар няма.
Но нека оставим стопанската страна и погледнем на вътрешната, нравствената страна от живота на хората на изкуството.
Човекът на изкуството е най-чувствителният индивидуалист. Изкуството дава възможност за най-широка проява на личността и осъществяване на нейното своеобразие. Затова и артистът най-болезнено чувствува засягането на тази личност, незачитането й, неуважението й.
Главна борба за утвърждаване на личността днес е в областта на стопанството и властта. Силата в тези области е сила на днешния човек. С мярката на тази сила се подрежда обществената стълба. Естествено това външно съотношение на сили се превръща във вътрешно самочувство и носителите на горната мярка на тази основа гледат на хората на изкуството като на втора ръка хора: наивници или наемници.
Винаги съм изпитвал страшна болка, когато съм виждал в чакалните на разни фирми хора на театъра и на четката (хора на перото ще намерите из чакалните на издателствата на учебници) да чакат принизени, безкрайно дълго да чакат, и то не толкова благоволението на домакина, колкото благоволението на реда, на установения ред. На телефона звънят от фабриката – таен разговор, – присъствие на трети лица неудобно; несвършил този разговор – пристига човек с важна сделка; не можем да го караме да чака, защото ние зависим от него, а не той от нас – тази сделка носи пари; след него иде адвокатът с данъчното обжалване, което е срочно; конференцията с адвоката се прекъсва от напомняне на присъствие в някоя комисия в министерството, в банковия съвет или в браншовото сдружение… и през цялото това време, което трае предълги часове, изкуството чака, сяда, става, разхожда се нервно, проклина, но все пак трябва да чака своя ред, иначе няма изобщо да дочака нещо, освен ако рече да махне ръка и да свие на друга страна.
Но този ред става и стил на живота. Скоро един вестник изнесе, че след като Шаляпин забавлявал затворен кръг публика, тя се оттеглила да яде и пие в своята съсловна белязаност и затвореност, а Шаляпин останал в хола, където на табличка му поднесли да изпие чаша вино (както ние изнасяме пред къщи на просяците), и то за здравето на тези, които му поднасяли тази чаша на унижението. Но… такъв е установеният ред: ако ви харесва. Изглежда, за да изрази протеста си, Шаляпин се направил на ударен и сам си подарил чашата, като развалил венецианския сервиз на своята обожателка. Едно ухапване на място, но не и разрешение – по-скоро конвулсия на наранено човешко достойнство, на подценяване на човека, на поставянето му в по-низш клас.
Разбира се, това невинаги е било, не е навсякъде и няма винаги да бъде така.
Още звучи в ушите ми репликата на един изгубил търпение да чака артист, произнесена от сцената на живота:
– Оставете това търгашество, тези сделки, фактури и проценти; да седнем да си поприказваме като хора.
И наистина, ако съумеем подобно на старите гърци да прехвърлим грижите за материалното си състояние върху съвременните роби – машините – по начин, че всички да имаме материално потребното по същия начин, по който отваряме прозорците, за да влезе въздух и светлина, или крана за прясна струя вода – без борба и без нравствени проблеми – тогава безспорно на преден план ще излязат духовните потреби и хората на изкуството и тяхното творчество ще бъдат тъй насъщо необходими, както са необходими и творците на материалната култура, и тогава всички, и творци, и потребители, ще се наредят около кръглата маса на нова човещина.
От: Оптимистична теория за нашия народ, Иван Хаджийски, изд. Отечество, 1997
Картина: Александър Добринов, Шаржова рисунка от 1935 г. на 106 видни български поети, писатели, критици, певци, артисти, художници, архитекти, индустриалци, политици в някогашното кафене "Цар Освободител"
