Какво е духът? Този термин се намира на пресечната точка между религията, философията и мистицизма. В тези три връзки той е съответно тайнствен, комплициран и мъгляв. Объркването, което произтича от това, има за последица, че днес той вече не означава кой знае какво зa никого. 

(A dream of a girl before a sunrise 1833, Bryullov Karl)

Нека да си припомним как живеехме в света като деца, когато си играехме сред природата: Всичко беше живо, в смисъл, че всяко нещо преливаше от реалност, която ни говореше: един слънчев лъч, тъмно зеленото на едно надвесено дърво, прозрачната и студена вода на потока, и т.н. Всичко вибрираше и се сливаше с нас. Не е ли вече Духът тази реалност изпълнена със сила, красота и величие? Нейният глас отеква в глъбините на нашето същество с такава мощ, че имаме впечатлението, че това ни подхранва. В Лувъра, в частта посветена на изкуствата на Африка и Океания, има една великолепна африканска дървена статуя, представляваща седнала жена, кърмеща новороденото си дете(1). Наблюдавайки с какъв финес върху това лице, овесено на гръдта на майка си, художникът е успял да създаде чудесния жест на сукането на кърмачето, човек може да разбере естеството на Духа: той е в смукването на реалността!(2) 

Растейки детето загубва тази връзка с подхранващата реалност. Ние вече не се гмурваме в нашите възприятия по същия начин, както се гмурваме в реката, скачайки от висока скала. Но на един следващ етап от младостта може да се изживее следната опитност с Духа: чувал съм студенти да казват за една преподавателка, че тя не само им преподавала, но ги и хранела! Усещането, че това, което виждаш и разбираш, те храни, също е една основна характеристика на Духа. Това означава светът да те изпълва и едновременно да те подхранва и изгражда и да те пресреща в собственото ти същество. 

Мястото на мисленето в източната медитация 

По нататък се случва така, че започваме да гледаме на всичко "отдалече", като през помътнял екран. Това явление може да се обясни с факта, че ние все повече поставяме мисленето си между себе си и света. Лицето на възрастния, когато мисли, може понякога да създаде впечатлението за щит издигнат срещу света. Другояче казано ние изгубваме Духа, защото спечелваме главата! Западната култура рядко взима под влияние това явление, което се появява във всяка човешка биография. Източната култура пък е потърсила средства да поправи това чрез практикуването на медитацията. Какво представлява медитацията? Преди няколко месеца излезе последната книга Матьо Рикар, близък сътрудник на Далай Лама. Черпейки от източните традиции, които той е прилагал много години, авторът излага целите и средствата на практикуването на медитацията. Нека да разгледаме мястото на мисленето в изкуството на медитацията такова, каквото той ни го представя: менталното (умственото) е сила, която обикновено абсолютно не владее самата себе си, прехвърляйки се от обект на обект и от възприятие на възприятие. Но това непрекъснато движение го осъжда да остава на повърхността на нещата. Източната медитация се стреми да го канализира като насочва неговия поток върху един определен обект: дишането, повтарящ се жест, непрекъснато повтаряна мантра, и т.н. След това трябва да се извърши осъзнаване на самото внимание. Мисленето трябва да се отдели от съдържанията, които го занимават, за да разгледа собствения си жест: "Припомнете си, че мислите са само продукт на мимолетното свързване на голям брой фактори. Те не съществуват сами по себе си. Ето защо, още с възникването им разпознайте тяхната природа, която е празнота. Те веднага ще загубят силата да пораждат други мисли и веригата на илюзията ще бъде прекъсната. Разпознайте тази празнота на мислите и ги оставете да се разпаднат в естествената яснота на бистрия и неизменен дух."(3) Медитиращият може да се надява да достигне до "Събуждането" и да живее в предумишлено лишения от съдържания поток на чистото съзнание. Според Матьо Рикар тази практика по никакъв начин не цели да си гледаш в пъпа, а поставя човека във връзка с истинската реалност на света. "Разбирането, за което става въпрос, се състои в едно по-ясно виждане на реалността. Медитацията не е средство да се бяга от действителността, както понякога я упрекват: напротив, тя има за цел да ни накара да видим действителността такава, каквато е – най-близо до това, което изживяваме."(4) Следователно източната медитация смята, че е в състояние да достигне Духа чрез усилието да изтрие съдържанията на мисленето, които се поставят между нас и реалността.

Отношението към собственото ни мислене 

Но как стоят нещата, ако се счита, че в мисленето се съдържа един елемент от благородството на човешкото същество, от който и дума не би могло да става да се откажем? Възможно ли е да се достигне до Духа по друг начин освен чрез изтриването на съдържанията на мисленето? Съществува ли възможност за мисленето и чрез него да се достигне до областта от съществуванието останала скрита? През по-голямата част от времето ние мислим без да си даваме сметка какво представлява тази дейност за нас. Ние въобще не се отделяме от нея, освен когато сме "като в мъгла" или обратно, когато "мислите ни са ясни" или при психично заболяване или сенилност, при положение, че все пак е останала известна яснота на ума. Най-много да имаме съзнанието, че сме принизени или въздигнати според това дали мисленето ни е повече или по-малко функционално. Общо взето ние неотстъпно се идентифицираме с него. При все това връзките между нашето вътрешно същество и мисленето могат да бъдат предмет на осъзнаване. Във филма "Рио браво", уестърн с Джон Уейн, съсредоточаването на вниманието върху връзките е основно. Цялата интрига почива върху качеството на вниманието по отношение на детайлите и на бързината, с която човек е в състояние да ги свърже помежду им. То ни кара да изпитваме тази сила на присъствие на духа, което може да ни свърже с хората до нас с едно великолепно съучастничество, отчитащо прозорливостта на едните и на другите. Някои екипни спортове също позволяват да се изживеят подобни състояния. Можем да се позовем също на моментите от живота, когато мисленето ни сякаш се е пробудило и чрез него сме разкрили самите себе си. Откриването на философията, ако изиграе ролята си около седемнадесетата година, не е само откритие на авторски доктрини, които трябва прилежно да се изучават: то може да бъде придружено от това, което е свободно в нашето същество и да позволи откриването на нашата най-свята индивидуалност! Платон изрази това, твърдейки че у някои хора съществува философски "натюрел"(6). Според него той може да се разкрие, когато не е задушен или повреден от социалния живот. Не ставаше въпрос да се посочи съществуването на изключителни същества, които да образуват някакъв елит. Платон просто искаше да привлече вниманието върху факта, че когато човек се учи да философства може да почувства изплуването на нещо, което ни е придружавало от самото ни раждане. Проявява се едно предчувствие за предрожденото ни съществувание в способността да си задаваме въпроси върху съществуванието, боравенето с понятията и способността да владеем самите ние хода на мисленето.(7) В момента когато истинската индивидуалност иска да пробие въпреки социалното и семейното обкръжение, може да бъде неоценимо човек да съзре в себе си елемент, който идва от по-далече отколкото всичко, което ни е оформило. Понякога животът съдържа също някои изживявания, които ни принуждават да се отграничим от мисленето, моменти, в които изпитваме истинско отвращение от тази душевна дейност. Например, след много интензивно интелектуално учене или преизживяване на самотност, когато мисленето твърде дълго се е въртяло в кръг. И така, отношенията ни с нашето мислене съвсем не са неизменни. Те се развиват и преобразяват, доколкото всеки от "партньорите" върви по своя собствен път. Важно е добре да се схване, че става въпрос за връзка между две тясно свързани понятия, които по никакъв начин не трябва да се смесват. 

Доверието в мисленето 

Имаме ли наистина доверие в мисленето при направляването на живота си? Обичаме ли го? Понасяме ли го? Можем ли да правим важен избор, основавайки се на това, което то ни посочва? Или предпочитаме да следваме други подтици като на вика, мнението, интуицията, гласа на желанието, на сърцето, на инстинктите и т.н.? За да имаме доверие в него, трябва да знам дали това, което то ни казва за действителността е вярно. В "Републиката" Платон използва един силен образ, за да охарактеризира съгласуването на човешкия разум с действителността: образа на слепец, който случайно и без да знае върви по правия път.(8) Наистина, ако ни се случи да мислим за нещата съобразно с реалността, много често ние не знаем това. И все пак понякога съществуват ситуации, в които имаме вътрешна сигурност, че това, което сме избрали и мислим е правилно. В диалозите на Платон ни се разказва за една опитност от този вид. Става въпрос за момента, когато Сократ се намира в затвора в очакване на екзекуцията си. Приятелят му Критон идва да му предложи решението за бягство и отиване в изгнание. Обаче Сократ му излага в един дълъг хубав разговор защо не може да не се подчини на върховното съдебно решение на града Атина, въпреки, че осъждането му се основава на клеветнически твърдения. На пръв поглед е трудно да се разбере упорството му да приеме тази присъда. Обаче ведрото доверие, което се излъчва от думите му, ни позволява да съзрем нещо друго. В един момент от диалога си с Критон(9), той припомня някогашните им дълги разговори върху въпроса дали е законно да се извърши неправда към другия при известни обстоятелства и решителния отрицателен отговор, който те са дали. Тогава Сократ го пита дали те, единият и другият, са били наистина убедени в онзи момент в това, което бяха признали за вярно или пък това са били думи хвърлени на вятъра. Тука, той поставя пръста си върху нашия проблем. Наистина нашите разсъждения могат да ни позволят да достигнем до известни заключения, но за да включим трайно волята си в противопоставянето не ни е достатъчно да изпитаме всемогъществото на рационалността и да я приложим. Необходимо е нашата най-дълбока вътрешност да бъде разтърсена от реалността на мислите ни за света! Ако Сократ успява да приеме толкова ведро смъртта си, то е защото е проникнат от такава сигурност. 

Светлината на Доброто 

Как е възможно да се обясни това тайнствено чувство на съгласуваност между мисленето ни и действителността? Платон беше схванал, че когато то се зароди, един вид вътрешна светлина се разлива върху съответните ситуации. В стремежа си да задълбочи това явление той си беше дал сметка, че то е дълбоко благотворно. Ето защо той твърдеше, че тогава Доброто разпръсква своя блясък: "Знаеш, че когато очите се обърнат към предметите, които не са осветени от Слънцето а от звездите на нощта, те едва ги различават.(…) Но, когато гледат осветените от слънцето предмети, те виждат ясно и показват способността да виждат, с която са надарени.(…) Разбери, че същото нещо става и по отношение на душата. Когато съсредоточи погледа си върху това, което е осветено от истината и битието, тя разбира и познава; тя показва, че е надарена с ум.(…) Бъди сигурен, че това, което разлива светлината на истината върху предметите на познанието, това което дава на познаващата душа способността да познава, то е идеята за доброто.(…) Схвани следователно, че те са две: доброто и Слънцето: едното е владетел на мислимия свят, другото – на сетивния свят."(10) Притежавайки особено изострен усет за живота на мисленето Платон беше забелязал моментите, в които една вътрешна светлина се изявява, когато изработеното за света съждение е в съгласие с него. Понякога настъпват ситуации, в които това, което се мисли, бива осветено от Битието! Неговата светлина не само потвърждава правдивостта на мисленето, но също така оживява и заздравява вътрешното ни същество. И обратно, когато създаваме мисли, които са твърде отдалечени от действителността, настъпва нещо като затъмняване, психическо оковаване. Всеки човек притежава способността да долавя светлината на Доброто. Но често той няма необходимото доверие, за да се осмели да се позове на този "усет за истината"(11), който живее в него. 

Диалогът на мисленето с Аза 

Как е възможно да получим проявяването на светлината на истината? Ако наблюдаваме внимателно това нещо, можем да забележим, че тя се появява винаги, когато мисленето приеме формата на диалог със самото себе си. В "Теетет" на Платон се съдържа прочутата дефиниция на мисленето като диалог на душата със самата себе си: "Какво наричаш мислене? Обсъждане, което самата душа извършва изцяло със самата себе си за нещата, които й се случва да изследва.(...) Понеже ето какво ми се струва, че душата прави когато мисли: нищо друго освен да води диалог като се пита самата себе си и си отговаря положително или отрицателно. И когато, взела становище, дали с известно забавяне или сочейки право в целта, тя заговори с един единствен глас, без да е раздвоена, ние приемаме, че именно това е нейното мнение. Така, че да имаш мнения, аз наричам това да говориш, а мнението го наричам изказан език, не разбира се за някого или на глас, а за самия себе си и в мълчание."(12) От този пасаж обикновено се запомня, че мисленето е един вътрешен мълчалив говор. Обаче тук Сократ е искал да изрази една много по-обширна реалност. Той е искал да посочи, че наистина мисли единствено този, който умее да насочва мислите си към най-вътрешната ядка на своето същество. И да слуша какво тя му отговаря. Истинското мислене не се състои в това да се комбинират понятията помежду им, а да се извърши обръщането на мисленото към Аза. Когато си говорим на самите себе си в една интимност, в която има място само за искреността, това изумително нещо може да се случи! Това става по-ясно ако вземем в предвид, че исторически Сократ е фигура стояща по средата между два типа "мислители", мъдреците и софистите. Особеното при мъдреците е, че притежават мъдрост, която ги надхвърля и те са само нейни пазители. Те я предават без да се стремят да внасят каквото и да било от своята личност, дори без да размишляват над това, което са получили по този начин, от страх да не го изопачат. Софистите често са лишени от всякаква мъдрост, но притежават във висока степен способността да комбинират идеите помежду им, за да стигнат до заключенията, които ги интересуват. От една страна статично мислене, от друга – размишление, отнесено във вихрушка, в която няма спиране. Между двете Сократ внася в мисленето движението на една разсъждаваща мисъл придружена от съзнание и присъствие в себе си. Диалогът на душата със самата себе си се състои в това да обърне движението на мисленето към себе си. Понеже в срещата на мисленето и Аза може да настъпи потвърждението на действителността. Поставено пред това огледало на истината, самото мислене изпитва своята уместност. 

Грегоар ПЕРА (превод от френски - Светла Бисерова), "Антропосовски вести", бр. 28, 2009 г.
Източник: aobg.org
Картина: A dream of a girl before a sunrise 1833, Bryullov Karl

* Бележки: 
01. Дървена статуя Урхобо, от Нигерия, XVIII в., Лувъра, Изкуствата на Африка и Океания. 
02. За да се схване, че тук не става въпрос просто за една метафора, можем да се позовем на това, което казва Рудолф Щайнер за млякото и кърмачето в "Човешката природа", изд. Триади, стр. 199-200. 
03. Матьо Рикар, "Изкуството на медитацията", изд. Нил, окт. 2008, стр. 121. 
04. Матьо Рикар, "Изкуството на медитацията", изд. Нил, окт. 2008, стр. 28 
05. "Рио Браво", изд. САЩ: 18 март, 1959 г., реж.: Хауърд Хоукс, по една новела на Б.Х. Кампбел.
06. Платон, "Републиката", изд. Фламарион, стр. 252. 
07. Подобно явление може да бъде разбрано като се проучи какво казва Щайнер за живота на представите във втората глава на "Човекознанието…", изд. Триади, стр. 40: "Волята е главно зародиш насочен към живота след смъртта, представата и абстрахирането пък често са спомен от нашия живот преди раждането." 
08. Платон, "Републиката", изд. Фламарион. 
09. Платон, "Критон", пълен текст в "Да четем философията", стр. 29. 
10. Платон, "Републиката". 
11. Р. Щайнер, "Теософия", изд. Новалис, стр. 24. 
12. Платон, "Теетет", 189а-190а, изд. Фламарион, стр. 245.