„Детето е невинно и благородната цел на възпитанието е да запази тази невинност в най-голяма степен и у възрастния човек.“

Децата болезнено изживяват неуспехите ни. Когато неуспехът е на една реална личност, те са склонни да го приемат по-леко, но ако домашният бог претърпи падение, нищо не ще попречи на злобата да изпълни детската душа и да се насочи към ония, които са причинили върлата неправда. Това е още една крачка към асоциалното. Детето започва да дели обществото на Те и Ние и е убедено, че Те са склонни да вършат винаги зло.

Малко неща могат да останат тайна за децата ни, понякога дори мисля, че нищо не може да остане скрито от тях.

Не можем да измамим малкото човече, че в дома ни царува разбирателство и обич! То не се подвежда. Каквото и поведение да пазят родителите, прекъснатата духовна връзка се усеща. Не знаем съществува ли телепатия от вида, за който толкова много се говори, но че между хората се създава духовно общуване, което не се нуждае от думи и жестове, и че детето има способността да улавя неговото присъствие и да усеща кога то е прекъснато, в това съм сигурен. Ето защо въпросът дали едно семейство трябва да се запази в името на децата, след като връзката между родителите е погубена, си остава спорен.

Когато в педагогическите произведения чета полезни и разумни препоръки към родителите, винаги се притеснявам, че ние несъзнателно идеализираме семейството. Искам да кажа, че малко се съобразяваме с неговите реални възможности. Ако се съберат на едно място всички напътствия и внушения как да се възпитава детето, как да се играе с него, как да го подготвяме за труд, как да разговаряме и да отговаряме на безбройните му въпроси и така нататък, ще видим, че те просто не отговарят на времето, с което съвременният човек разполага за възпитание на децата си. Когато бащата и майката работят, те нямат повече от два часа на ден, които да посветят на малките. Какво по-напред? Кои изисквания да се подберат и кои да се пренебрегнат? Ако към всичката тази оскъдица на време прибавим и обстоятелството, че в един дом рядко съществува единство на възгледите за отглеждане на децата, нещата се усложняват до крайност. Ако бащата смята несъществено това, което изглежда извънредно важно на майката, ако тя има една представа за прилично ядене, а той друга, ако разбирането за ред и чистота не съвпада, детето започва да се лута между двамата и най-често използува несъгласието на родителите си, за да си кара както то си знае.

В редките случаи, когато само бащата работи, майката почти изцяло се нагърбва с възпитателните функции, осъществява ги според силите си и трябва да понася всички отрицателни последици от това, че е изисквала, че е наказвала, че е надзиравала. Бащата се завръща и на него като че ли се пада правото да се радва на чадата си. Той няма време за друго, пък и не му се иска да се захваща с черната работа. Тогава неизбежно татко става по-добър, той не се кара, той просто се забавлява с нас.

В съчиненията на Макаренко неколкократно се повтаря едно важно наблюдение: „Децата на щастливите семейства са добре възпитани.“ Да, наистина, няма никакво съмнение, щастието е най-добрият възпитател, но за жалост неговите „научни основи“ още не са установени. Знае се само, че „всички щастливи семейства си приличат“, както твърди Лев Николаевич Толстой, докато нещастните са пълни с „разнообразие“. Може би трябва да се добави, че възпитанието пък от своя страна до голяма степен е отговорно за щастието, и така кръгът ще се затвори.

В съвременното семейство няма единство и по въпроса за наказанията, дори и за най-примитивното - физическото. Много родители са категорично убедени, че едно дете не бива да се бие. И аз съм убеден в това, жена ми - също. И въпреки това всеки един от нас е нарушавал убежденията си. Така че разликата между нас и онези, които вярват в терапевтичната стойност на боя, е в това, че ние се намираме в по-жалко положение, страдаме от угризения, защото сме престъпвали възгледите си. Ние имаме едно оправдание - нервите. Въпросът е само кой е виновен, че собственото ни дете е било в състояние да ни извади от равновесие.

Да се обсъжда физическото наказание, е неприлично старомодно. И ако трябва да размишляваме върху нещо, то е защо продължаваме да го прилагаме. Мисля, че да се откажеш от физическото наказание, не означава само да престанеш да раздаваш плесници. Когато едно дете за пръв път през живота си почувствува болката, то не е в състояние да проумее смисъла на събитието. Това, което постигаме с първата плесница, е събуждането на чувството за страх, ние се надяваме, че споменът от болката ще предпази от повторна постъпка. Така че физическото наказание е само разновидност на възпитанието чрез страх, а трябва да признаем, че в продължение на хилядолетия страхът е възпитател номер едно и в семейството, и в обществото. Какво означават чистосърдечните думи на старите хора: „Децата трябва да имат страх“, освен синоним на добро възпитание.

Страхът от физическата болка е най-примитивният и най-ясно изразеният. Когато стопанинът вдигне ръка, битото куче се свива само. Важното е да си отговорим честно дали възпитанието чрез страх в каквато и да е форма е също така остаряло, както побоят. Тук обаче почвата става хлъзгава - има ли наказания, ще има и страх от тях. В края на краищата обществото се предпазва чрез наказателната институция.

Аз не пия, когато карам колата си, най-вече защото ме е страх, че ще ми отнемат свидетелството. Но подобен страх не може да бъде цел на възпитанието. Тъй като, щом той отпадне (началникът на КАТ е мой приятел), няма да има какво да ме възпре. Възпитанието има смисъл, ако доведе моя разум и воля до забраната да карам пиян, защото съм проумял и оценил опасността, на която излагам себе си и другите. И тука отново кръгът се затваря. Възпитаният чрез страх няма да нарушава нормите, но никога няма да осъзнае тяхната истинска необходимост.

Да се отрече наказанието по начало, впрочем такива гласове неведнъж са се чували, известна е формулата „Наказанието възпитава роби“, ми се струва безнадеждно начинание, поне за близкото бъдеще на човечеството. Като си спомня само какви блестящи редове са написани за или против смъртната присъда, изпадам в дълбок смут. И въпреки това знам, че едно възпитание, разчитащо на страха и насилието, може да постигне определени прагматични цели, но в своята същност то си остава фалшиво. По времето на Хитлер криминалната престъпност в райха е достигнала най-нисък процент. Страхът е тържествувал и сякаш осъществил целта си. Но по времето на същия този Хитлер престъпленията срещу човека в Германия са достигнали върха си. Никой не е смеел да прибере забравен портфейл, но ужасяващо много, нека това не се забравя, ужасяващо много са били хората, които са посягали върху забравената човешка свобода.

Както много други хора, и аз си представям задачата на истинското възпитание не в насаждане на подчинение към нормите на обществото, а в създаване на личности, които нямат нужда да ги нарушават дори тогава, когато срещу тях не може да се приложи никаква санкция.

Насилието върху детето е последното, а не първото средство и убеден съм, че то ще си остава отчаяно средство. Детето е невинно, дори древните правници, които са били достатъчно безцеремонни, са го освобождавали от отговорност. Детето е невинно и благородната цел на възпитанието е да запази тази невинност в най-голяма степен и у възрастния човек. Нашата тъжна история поне е доказала, че еничари лесно се създават.

Из: „Убийството на Моцарт“, Георги Данаилов, изд. Отечество, 1982 г.
Снимка: dictionarylit-bg.eu