„Човек трябва да познае не само своята развала, но и безсилието си да се поправи със собствени сили… Тогава той ще престане да осъжда и другите хора и ще търпи с любов към тях недостатъците им…“
(1894 ~ 1963)
♥ В отговор на едно писмо
Всичките усилия на желаещия да живее духовно трябва да бъдат насочени към достигане на смирение. Без това качество всички подвизи, дори и най-великите, са не само безплодни, но и пагубни. Начинаещите не могат да видят това. Слънцето е осветило едно клонче от голямото дърво и човек си мисли, че вече е светло, а всъщност цялото дърво е във властта на мрака и на княза на мрака (пример от св. Макарий Велики).
Трябва да се предпочитат ония условия на външния живот, които постоянно ни посочват нашата тъмнина, нашата пълна развала, а тя е много по-голяма, отколкото си мислят не само светските хора, но и така наричаните духовни люде. Човек трябва да опознае себе си докрай. Да познае не само своята развала, но и безсилието си да се поправи със собствени сили. Само тогава човек ще се прилепи с всички сили към Спасителя, ще вика към Него като потъващия ап. Петър. Тогава той ще престане да осъжда и другите хора и ще търпи с любов към тях недостатъците им, ще престане да роптае, когато го обиждат, клеветят, разпъват, но искрено ще казва: „получавам заслуженото според делата си“. По Божия съд всички грешници трябва да изтърпяват някои страдания като следствие от греха. Ако Господ Иисус Христос страда тежко за нашите грехове, нима ние не трябва да поскърбим за тях. Ако женихът страда, прилично ли е невестата по същото време да танцува и да се весели? (отново пример от св. Макарий Велики).
Живеещи в един дом близки хора (и при вас е същото) не изпитват притеснение в общуването си един с другиго и винаги ще посочат недостатъците и греховете ви, а освен това и ще ви се накарат и пр. Ако се вземе писаното по-горе като ръководство, то трябва да ценим това училище, трябва да благодарим на безплатните учители, не трябва да роптаем, а да опознаваме себе си и по този път да научим на смирение.
Ако живеете сами другаде, то никой няма да ви обиди, няма да ви посочи вашите недостатъци, няма да ви изобличи, а по-често ще ви ласкае и хвали за ваша вреда. Казано с други думи, става същото като в някогашните добри манастири, където не са разрешавали да се отива в уединение, докато подвижникът, живеейки между другите, не опознае своята немощ, докато не се смири и не се научи да прощава обидите и винаги да прибягва към Господа. После: в никой случай не бива да се напуска с вражда или с обвинения към съжителите, а трябва искрено, с цялото си съзнание човек да обвинява себе си като неспособен да живее с други поради голямата си гордост, нетърпеливост, обвиняване на другите вместо себе си и пр.
Мнозина са твърде далеч от всичко това. Все обвиняват другите и чак тогава себе си и то малко. Като опознаете недостатъците в себе си, учете се на смирение. Без това душевно качество няма да намерите нито покой, нито духовен напредък, нито правилна молитва, т.е. нищо добро. Не случайно Господ призовава да се научим от Него на смирение — най-важното, най-необходимото свойство на душата. „Бог се противи на горделиви“ и единствено „на смирени дава благодат“ (Иак. 4:6; 5:5), и „само с ръката на смирението човек може да приеме Божиите дарове“ (преп. Исаак Сирин) без да си навреди.
Източник: pravoslaven-sviat.org
Снимка: Николай Николаевич Воробьев (1894-1963), ru.wikipedia.org
