Откакто живея в чужбина, все се уча да бъда българин ♥ Петър УВАЛИЕВ

„Ето живота ми в едно изречение. Ако щете, било е някакво тъпо, шопско недообяснено отрицание на безнадеждността. Шопът вика: „Е па не се давам!“

Споделяме избрани откъси от проникновения разговор в четири части на журналистката и писателка Бригита Йосифова с един от най-влиятелните български интелектуалци-емигранти. „Цял живот съм се старал да търся това, което мога да похваля. А не това, което мога да хуля”, заявява Петър Увалиев. Авторката споделя тези интервюта „като израз и на родолюбиво разбиране, че думите са стойностни, че са и история, и документ. И едно лично завещание на Увалиев към нас, българите”. Четирите интервюта на Бригита Йосифова са събрани в книгата „Изповеди. Петър Увалиев“ на издателство „Жанет 45”.

Бригита Йосифова: Емиграцията, навярно, е заякчила характера Ви?

Петър Увалиев: В чужбина бях задължен да съм безкраен егоист. Аз бях едно човече, попаднало тук, в Англия. В България живеех като в просъница. Всичко ми е било много лесно. Тук трудното е, че не си в живота. Имах ненавист към власт. Не исках и чиновничество. Недейте да забравяте, че аз съм един от първите, който емигрира. Софроний Врачански казва: „Времето не е нито лошо, нито добро. Ние сме лошите или добрите. Ако ние намерим начин да бъдем добри, и времето ще стане добро”.

Едва когато ми се наложи да живея извън границите на България, станах истински професионален българин.

Какво искате да кажете?

Звучи малко чудновато, нали. Защото дори при повърхностните ни разговори да мислим, че професията е само средство за препитание, ние всъщност много добре знаем, че зад професията стои не случаят, а дълга специализирана подготовка. И ако трябват, да речем, пет-шест години да станеш лекар или геолог, или математик, колко години трябват, за да станем наистина българи?

Колко неща трябва още и още да научим, освен дето проговорваме, добре или лошо, езика си? Помънкваме българския! Откакто живея в чужбина, аз все се уча да бъда българин! Учех всичко, което ми трябваше, за да имам непоколебимо самочувствие.

Кои бяха стимулите?

О, необходимостта от самочувствие! Виждате ли, когато живееш сам, без принудата или помощта, прокобата или благословията на държавата, в края на краищата човек е като малко дръвче, край което бушуват различни вихри. То има нужда от колче, към което да се привърже. И ако е завързано към здраво колче, тогава ветровете нямат никакво значение. Ето какво ми трябваше. Колчето, към което да привържа българското си самочувствие.

За да мога да казвам на хората, че 1453 година е и дата в личната ми биография! Тоест, когато историческите събития разделят Европа на две: ренесансова Европа, която върви по свой път, и извънренесансова Европа, която крета по свой начин, без непременно да е по-незначителна от другата.

Аз слушам с възхищение как говорите български. Езикът ви е чист, красив, литературен български език. Винаги са ме огорчавали, а и разсмивали, хора, които след кратък престой в чужбина се връщат у нас, придобили акцент.

Не им се сърдете. Хората имат нужда от малко поза. Искат да изглеждат нещо повече или по-други от това, което са. Всъщност ние не говорим езика – той ни говори. Ако е в нас – влязъл, внедрен, част от нас, той ни говори. Разбира се, за да запазя езика си, аз дължа особена благодарност за съжаление не на някоя българска институция, а на английската радиостанция Би Би Си.

Беше ми предоставена възможност от 1948 или 1949 година, от време на време, да говоря по вятъра. Или може би и на вятъра. Да говоря на български. И може би това, което съм отнесъл като малко българско семе, да е поразцъфтяло в друг климат. Надявам се, че не се е много опорочило.

Емиграцията е често голяма болка. За някои и съкрушена съдба. За други слава и материално благополучие. Разни са пътищата, които разделят хората от родната им земя. Ако можехте да измените и решите отново съдбата си, какъв път бихте избрали?

Ако България беше в същото състояние, в което е била някога, когато бях дете и юноша, отговорът ми щеше да е различен. Ако България беше такава, каквато беше по време на култовството, бих поел същия път на еднолична почтителна съпротива, отрицание на това, което ставаше в България. Но с пълно преклонение пред това, което е България! Животът ми би се повторил. Също така бих уважавал България и също така не бих приемал недостига в българския живот.

Изпитвате ли носталгия по България? Смешен ли е този въпрос за Вас? Или непозволено интимен?

Далеч не. Носталгията се проявява у всекиго. Тя се подбужда от съвсем дребни спомени. За някой малък ъгъл, за някоя глупост, която човек е направил, за някоя странна къщурка, за дребни човешки преживелици. Не е за големите постижения или за Кремиковци.

… Това ли е трагедията на нашия народ? Че е малък народ?

Да, това е трагедията на малките народи.

Вие считате, че това не е само една политическа трагедия (става въпрос за нашата зависимост от по-силните други), но и че е една духовна трагедия?

Естествено че това става и духовна трагедия. Виждате ли, хората са го разбирали още след Освобождението, при създаването, например, на нашия български университет. Предпазливостта, с която пристъпват към създаването на висше учебно заведение, и мечтата, че ще бъде равно на учебните заведения в света, равно, защото ще има библиотеки.

Но дори в една загубена американска библиотека се купуват по 15 екземпляра от дадена книга, за да не чакат студентите! Всичките тези неща позволяват на хората да се развиват по-спокойно. И главно им помага да опознаят света и светът да ги опознае. Един български поет пише за колко? За хиляда души ли? За две хиляди души познавачи? А на колко хора може да разчита един човек, който пише на английски?

Тогава пораства ролята на преводачите.

Безкрайно уважавам преводачите и много съм писал за тях. Преводачите са градителите на културата, които едновременно по монашески скромно вграждат в нея най-милото: своята самоличност. Те не служат сами на собственото си самочувствие, те служат на изграждането на една обща култура.

… Оглеждам се наоколо. Толкова книги! Море от книги. От тях ли живеете?

Те са навик. Всеки навик става порок. Аз съм от поколението, което израсна сред книгите. Не от поколението на зрителната цивилизация. На младини големият ми интерес беше към зрителното общение – към театъра, филма. То си беше бунт срещу книгата. Иначе живеех изключително с книгите.

Но никога не бих казал като Атанас Далчев, когото дълбоко уважавам, че заради книгите и библиотеките съм пропуснал живота си. Те са жълтите павета около живота ми, така както жълтите павета около двореца му придават градски характер. Аз си чета книги. Може би съм чел повече през дните на по-голямото ми усамотение.

… Искам да чуя едно предложение за паметник. Може би на учителя?

За мен той е човек, който работи в името на достойнството. Името „Даскал”! Нека ми кажат за друг народ, вън от нашата така да се каже успоредна Европа, който да има такова ранно преклонение към учителя. Най-почтителната титла у нас е била винаги „Даскал”!

… Милосърдието, като милост към ближния, към страдащите.

Например в еврейската религия милостинята е задължителна. В исляма също го има. Ние забравяме това влияние на турците. То е много силно. Доколкото знам, милосърдието влиза у нас чрез турците, при еснафите. Та нали сирака го подпомага цялата махала. Има толкова много духовни рудници, които да се извеждат!

… Щастлив ли сте?

Не. Но никога не съм си поставял този въпрос. Не вярвам и да съм бил някога щастлив. Никой не вярвам да може да е истински щастлив. Защото винаги липсва нещо. Ако нямах това отрицание към безнадеждността, сега щях да съм много отчаян от това, което става в България. Всичко е каша.

… Да се търси надеждата?

Да, надеждата. Ще завърша на тази нотка. Ако бих могъл да послужа като пример, колкото и нахално да звучи, нека е като пример на надеждата. Или, ако искате, като отрицание на безнадеждността. Ето живота ми в едно изречение. Ако щете, било е някакво тъпо, шопско недообяснено отрицание на безнадеждността. Шопът вика: „Е па не се давам!”

От: „Изповеди. Петър Увалиев”, Бригита Йосифова, изд. „Жанет 45”, 2014 г.
Източник: cao.bg
Снимка: dolap.bg

4371 Преглеждания